— Ах, да — възкликна младото момиче. — Една тъмна рокля, гарнирана с три ивици кадифе, модерната наметка, черната кадифена шапка с перата и зеления воал…
— Да, да, зеленият воал! — зарадва се Клотилда.
— Имаш добра памет, Луиза, и се радвам, че не си забравила воала, защото не бях се сетила за него. Кажи ми, Луиза, тези неща у генерала ли останаха или ти ги взе със себе си.
Луиза се изчерви.
— Трябва да призная — смути се тя, — че взех със себе си роклята, наметката, шапката и воала. След вашето внезапно изчезване, госпожо Боазльо, генералът се отнесе с мене повече от неучтиво. Той ме обвини, че съм ви услужвала, като съм получавала вместо вас писмата от вашия… нека го кажа направо… от вашия любовник и съм изпращала вашите до него. Аз го уверявах в моята невинност, но всичко беше напразно. Бях принудена да напусна къщата още същата вечер. Тогава си помислих, че не ще е грешно, ако взема от вашите дрехи всичко, което мога.
— Как, значи генералът не ти ги е подарил?
— Не, аз сама набързо напълних няколко куфара и ги изпратих. Излъгах портиера, който не можеше да не види изнасянето на куфарите, че генералът ми ги е подарил и така успях да се измъкна с тях благополучно. Разбира се, всички дрехи са ваши, госпожо. Тук в съседната стая са куфарите, още неразтворени. Все се надявах да ви видя пак един ден и да ви ги върна…
— Добре си направила — кимна благосклонно Клотилда, — но да се върнем на въпроса. Тук ли са дрехите, с които беше маскиран тогава генерал Боазльо?
— Те са при другите.
— Тогава ми ги дай и задръж всичко друго.
— С удоволствие, госпожо — светна камериерката.
— Благодаря ви много за вашата добрина. Ще бъда щастлива, ако ме вземете пак при себе си…
— По-късно, а сега ми дай дрехите.
Двете жени влязоха в съседната стая. Луиза Гуран отвори голям куфар и извади от него исканите дрехи.
Клотилда ги разгледа внимателно едно по едно. След това се обърна към Луиза:
— Нека всичко да е готово, аз ще дойда довечера пак, за да се преоблека в тези дрехи, а ти ще мълчиш и няма да казваш никому, че си ме видяла. Нека парижкото общество ме смята за мъртва.
— Ах, госпожо, ако знаехте какво говорят за вас, какви подли клевети разпространяват генералът и приятелите му по ваш адрес!…
— Презирам мнението на хората — отвърна гордо Клотилда. — Не съм толкова лоша, колкото ме смятат, но генералът е престъпник.
Тя стисна ръката на учуденото момиче и излезе бързо, като се отби в първата попаднала на пътя й сладкарница. Поръча си нещо и поиска да й донесат хартия, перо и мастило. След това написа писмо със следното съдържание:
„Господин министър Кавейнак, желая да говоря с вас по въпрос, от който зависи съдбата на Франция. Трябва да се срещнем във вашата къща. Погрижете се малката вратичка откъм градината да остане тази нощ отворена и освен вас никой да не види, когато влизам в дома ви. Очаквайте ме към дванадесет часа. Ще ви съобщя нещо, което много ще ви изненада.
Клотилда сгъна писмото и написа върху него адреса на военния министър. След това го занесе на пощата и оттам отиде в една аптека, откъдето накупи разни работи. Сега вече беше свободна и реши да се върне в хотела, за да прекара остатъка от деня с лорд Лоуел и Мадлен. Времето беше чудесно и затова тя тръгна пеш. Разхождаше се бавно по булевардите. Колко дълго беше лишена от удоволствието да наблюдава парижкия живот и да живее сред него. Едва сега почувства колко бе привързана към този град. За нея, както и за повечето хора, които са живели по-дълго в Париж, светът се съсредоточаваше в него. Светът беше Париж, а Париж беше светът.
Клотилда беше толкова заета с наблюдаването на красотите, които я обкръжаваха, че не забеляза господина, който от няколко минути я следеше. Той вървеше след нея и не я изпускаше нито за миг от погледа си. С известно учудване обгръщаше гъвкавата й фигура, но не възторг изпълваше погледа на този мъж, а по-скоро омраза, примесена с изненада и страх. Той се стараеше да не бъде забелязан от Клотилда, обаче продължи да я следи, докато тя стигна до „Грандхотел“ и влезе в фоайето му. Почака няколко минути, докато Клотилда се изкачи с асансьора на втория етаж, където се намираха наетите от лорд Лоуел стаи, и чак тогава влезе в хотела и се обърна към портиера:
— Забелязахте ли дамата, която влезе преди малко?
— Разбира се, господине — отвърна портиерът, — и я познах, макар че днес косите й са боядисани по-тъмни от обикновено.