Чернобрадият човек мушна в ръката на портиера няколко франка.
— Кажете ми името на тази дама — пошепна той. — Коя е тя?
— Тя е сестра на лорд Мортимър Лоуел, който е наел шест стаи на горния етаж и се казва лейди Клотилда Лоуел.
— Благодаря ви, само още едно нещо. Откога е в Париж тази дама?
— Лордът пристигна с двете дами преди два дни. Изглежда е много богат англичанин.
— С две дами ли казахте? Коя е втората?
— Компаньонката на лейди Лоуел, госпожица Мадлен Готие…
— Клотилда и Мадлен… Челото на чернобрадия мъж стана още по-мрачно. Той кимна небрежно на портиера и бързо напусна хотела. Седна в първия срещнат файтон и заповяда на файтонджията да го закара в двореца на Боазльо. След няколко минути вече стоеше пред генерала в неговата стая.
— А, Естерхази — посрещна го генералът. — Какво ви носи насам, драги майоре?
— Едно известие — промълви Естерхази, — което е достатъчно, за да ни изпълни с ужас. Генерал Боазльо, вашата съпруга е в Париж!
Генералът се олюля и с глух стон рухна на близкото кресло. Трябваше да изминат няколко минути, докато Боазльо се съвземе достатъчно, за да може Естерхази да му разкаже къде и при какви обстоятелства беше видял Клотилда.
— Значи, тя живее в „Грандхотел“? — попита генералът, крачейки нервно из стаята.
— Да, и то под името лейди Лоуел.
— Там има навярно и лорд Лоуел?
— Разбира се, той минава за брат на вашата съпруга.
— Това, разбира се, е лъжа — продължи Боазльо. — Клотилда няма никакъв брат. Този лорд трябва да й е любовник. Ха-ха, значи, тя се е разделила с художника и живее с друг! Проститутка!
— Господин генерал — възпря емоционалния му изблик Естерхази, — не би трябвало да гледате на работата от тази гледна точка, а от съвсем друга, която ми се вижда безусловно по-важна. Вие сам знаете, че жената, която носи вашето име, знае тайната ни. Тя ви е заплашила, че ще я разкрие и сигурно не е дошла в Париж с намерение да мълчи. Кой знае кой е всъщност този лорд Лоуел и ако това е истинското име на този англичанин, ако той действително се нарича лорд Лоуел, дали пък не е някой приятел на Драйфус, който е довел съпругата ви в Париж нарочно, за да направи тук своите разкрития? Във всеки случай трябва да действаме бързо и решително, като поне следим всяка стъпка на жена ви и изберем за целта сигурен човек, когото жена ви още не познава.
— Имаме такъв човек — реши бързо Боазльо. — Смятам да натоварим с тази работа Фердинанд Бертулус, сина на съдията, същия онзи младеж, който ни предаде откраднатите от баща му телеграми и писма.
— Ах, знам, това е приятният млад момък, комуто дължа свободата си — засмя се Естерхази.
— Да, същият, той живее в моята къща.
— Впрочем, аз мисля — поде отново Естерхази, — че едно просто наблюдение не е достатъчно. Ще помоля госпожа Габриела Пей да пази също пред хотела и да следи всяка стъпка на Клотилда. Фердинанд Бертулус няма нужда да знае това, пък и на Габриела няма да кажа, че сме поставили и друг шпионин освен нея.
Боазльо кимна с глава. Този план му хареса.
— Но това са второстепенни въпроси — каза той след кратка пауза. — Те не могат да предотвратят истинското нещастие. Какво ще правим, ако Клотилда действително се опита да ни издаде?
Полковник Анри, който по това време беше личен адютант на генерала, влезе в стаята тъкмо навреме. Боазльо и Естерхази му съобщиха набързо каква е работата.
— Оставам си на старото мнение — заяви Анри, — че тази жена трябва да се премахне. За нас тя е по-опасна от всички Драйфусови приятели вкупом, защото те не знаят нищо, а Клотилда Боазльо знае всичко.
— Да я премахнем — въздъхна Боазльо, като сложи ръка на очите си. — Опитахме се вече веднъж да я обезвредим, като изпратихме в Лондон гърбавия Питу да подтикне художника да я убие. Планът ни не успя и не виждам какъв друг начин бихме измислили…
— Ще обмисля тази работа — реши Анри. — Има достатъчно средства и начини за премахване на една жена.
Не мина и час и пред „Грандхотел“ крачеха бавно две лица, които се стараеха по възможност да останат незабелязани. Те не се познаваха и не знаеха, че вършат една и съща работа. Това бяха шпионите Фердинанд Бертулус и Габриела Пей, изпратени да следят Клотилда.
10.
Не много далече от пустинята Сахара, там, където тя се докосва до границите на френските владения в Тунис, се намира ивица очарователна земя. Тук като че ли природата е искала да покаже за последен път на пътника, преди да навлезе в убийствената пустиня, всички прелести и чар на тая земя, тъй че раздялата му с нейната красота да бъде още по-мъчителна. В тази ивица земя е натрупано цялото й богатство. Тук някога е бил раят на картагенците и римските цезари. Тук-там се срещат още развалини, които напомнят за славата и величието на миналото.