— Ако главата ти падне под ножа на гилотината — напомни доктор Дюбоа напълно спокойно, — ще лежиш още по-схванат. Колкото до това, имаш честната ми дума. Освен това нямаме време за дълги разговори. Самият аз ще дам повод за съмнение, ако остана дълго време в килията ти. Ще изпиеш ли течността или не?
— Дявол го взел! Остави ме поне малко да поразмисля — сопна се престъпникът сърдито. — Сигурно ли е поне, че ще добия свободата си след края на тая история?
— Напълно сигурно, това мога да ти гарантирам.
— Кажи ми поне изпратен ли си от черния майор или от Помпадура?
— Е, добре — да!
— А, значи все пак не са ме забравили — отсъди Равелак усмихнат. — С това си правят голяма услуга, защото, кълна ти се. докторе, в последния момент на живота си щях да повлека след себе си в ада Естерхази и неговата любовница, ако ме бяха предоставили на собствената ми участ. Знаеш ли ти какво извърших за тези хора?
Докторът направи нетърпеливо движение.
— Не знам и не искам да зная нищо — избъбра той шепнешком. — Питам те за последен път: ще вземеш ли лекарството или не?
Равелак замлъкна отново.
Дюбоа постави бавно стъклото в джоба си, поклати раздразнен глава и се обърна към вратата.
— По дяволите! — измърмори престъпникът след него. — Няма какво да се прави… Луд или екзекутиран!… Дай шишето насам!
Дюбоа се върна веднага. Извади отново шишенцето, отвори го и го подаде на Равелак. Той спря погледа си за момент на синята течност в стъклото и после го поднесе към устата си.
— Изпий го бързо! — подкани го лекарят.
. Равелак посегна да го изпие, когато изведнъж се сепна и хвърли към доктора остър поглед.
— Искаш да ме отровиш, хитрецо — процеди той, — сега разбрах плана ви! Помпадура и черният майор си въобразяват, че ще се отърват лесно по този начин от мен, като затворят завинаги устата на един опасен свидетел. Но нека знаят, че Равелак е много по-хитър, отколкото го мислят, за да се поддаде на такава уловка. Вземи си шишето. Няма да го изпия!
— Не!? — пошепна Дюбоа, без да мигне. — Добре.
Това спокойствие направи впечатление на престъпника. С едно бързо движение той поднесе шишето до устните си и го изпразни.
— Постъпи много разумно — отбеляза невъзмутимо доктор Дюбоа, вземайки шишето обратно. — Ще видиш, че не си излъган.
— Надявам се — отвърна Равелак с прегракнал глас. — А сега каквото ще да става.
Лекарят извади сребърна кутийка от джоба си, отвори я и взе от нея една таблетка.
— Вземи тази таблетка в устата си и я остави да се стопи бавно — нареди той на затворника. — Трябва да се неутрализира миризмата на лекарството, което ти дадох, защото колегите имат остро обоняние и биха могли да отгатнат причината за внезапното ти полудяване.
Дюбоа го успокои още веднъж и напусна килията. Пред вратата го очакваше пазачът.
— Е, господин докторе — запита той, — нали този човек е с напълно здрав разум?
— Все още — отговори Дюбоа, — но се опасявам, че в скоро време ще го загуби. Констатирах начало на лудост и ще отида при директора на затвора да му обърна внимание да бъде по-внимателен и да надзирава по-отблизо Равелак.
Дюбоа се отдалечи към кабинета на директора.
В течение на следващите часове Равелак не почувства никакъв ефект от опасното лекарство. Напротив, чувстваше се добре — здрав, почти весел. На разсъмване яде с голям апетит, после подкара една песен. Внезапно, обаче, се почувства уморен и се простря на сламеника.
— Добрият доктор — каза си той, — сигурно ми е дал слабо лекарство. Той не познава силната ми природа…
Заспа, прозявайки се. Но сънят му не беше никак спокоен. Сънуваше, че плава сред морето върху дъска и слънцето пали темето му. Или се виждаше влачен към гилотината и чувстваше острието на ножа върху врата си. Спа само час и внезапно се пробуди. Надигна се с мъка, потърка очите си и се огледа учуден наоколо.
Би се заклел, че не е в затвора… Намираше се в бедната стаичка, където живееше с майка си. А самият той не беше вече осъденият на смърт убиец на жени Равелак. Беше момчето Равелак, което прилежно помагаше на майка си, една бедна шивачка.
Той носеше готовата работа в магазина, носеше нова работа за следващата седмица, събираше парите и ги донасяше непобутнати на майка си. Да, до дванадесетгодишна възраст той беше честно момче. Но в същия двор с тях живееха родителите на Паулина — дългата Паулина, както я наричаха. Тя беше слабо русо момиче, което току-що бе навършило четиринадесет години. Денят, в който по католически обичай Паулина отиде за първи път да се причести, малкият Равелак я срещна на прага. Видя я в бели дрехи с голи ръце и не се знае защо му се прииска да я погъделичка под мишницата. Русата Паулина се засмя: