— Грозен си, вярно, грозен като маймуна, но си събудено момче…
Оттогава станаха приятели. Паулина работеше в една пералня, но вечер, когато се връщаше вкъщи, често биваше с Равелак, било на тавана, било в мазето. Там си разправяха един другиму, колко е весел животът в Париж и какво би могло да се прави с пари!
— Ако поискаш, ще имаш пари — каза Паулина един ден на Равелак. — Не донасяш ли всяка седмица по дванадесет — четиринадесет франка на майка си?
— Да, но това са нейни пари.
— Какво от това! Майка ти сигурно има икономисани.
— Да, има сто и тридесет франка под часовника на скрина.
— Сто и тридесет франка! Че какво ще прави старата с тези пари? Знаеш ли какво, маймунке? Бихме могли спокойно да прекараме една весела седмица, ако вземеш тези сто и тридесет франка изпод часовника, а покрай тях и парите от идната седмица. Ще можем да си поиграем на мъж и жена, ще се разходим с файтон, ще отидем на театър и ще обядваме в ресторант.
Русата Паулина беше добила голямо влияние над малкия Равелак. Следващата събота вдовицата Равелак напразно очакваше своя син. Родителите на Паулина също ругаеха и кълняха, защото и тяхното момиче не се върна вече вкъщи. Обаче не беше изчезнало само момичето. Вдовицата Равелак откри, че покрай парите от събота бяха изчезнали и икономиите й от толкова горчив труд.
Между това децата прекарваха чудесно. След една седмица откраднатите пари бяха изхарчени до сантим. Чудноватата двойка, която се представяше за брат и сестра от Марсилия, беше изхвърлена от хотела, където се бе приютила. Сега спяха вече в Булонския лес на благоуханната трева. Спяха наистина добре, но гладуваха.
— Вече трябва да крадем — разсъди русата Паулина.
Казваше „ние“, но оставяше Равелак сам да оперира. И Равелак крадеше.
Вечер, когато се срещаше с Паулина, й даваше всичко, което прибереше, но, чудна работа, докато той не можеше да задигне друго, освен неща от пазара или кошовете, Паулина всяка вечер показваше пет или шест франка, за които казваше, че не ги е откраднала.
Една вечер госпожицата не дойде на срещата. След две седмици Равелак я видя във файтон заедно с плешив господин. Носеше хубаво лятно облекло и сламена шапка с цветя…
Когато престъпникът стигна в спомените си дотук, започна да плаче горчиво. Равелак ревеше обхванат от такова странно отчаяние, че му идеше да си разбие главата в стената. Ах! Паулина!… Срещнал я беше още веднъж след дълги години. Тая среща беше бурна. Междувременно той бе вече преминал през цялата школа на престъпленията. Завладян и от разцъфтялата му страст, три жени вече бяха станали негови жертви.
Тогава, една вечер, минавайки по улица „Фигаро“, среща богато облечена дама. Тя се взря в него и възкликна:
— Ти ли си, наистина, маймуно?
Беше Паулина. Не го остави на мира. Трябваше да отиде у дома й. На втория ден жената беше намерена убита в леглото й. По шията й имаше следи от десет човешки пръста. Беше удушена.
— Умряла, при упражнение на професията си — казваха тъжно полицейските служители в дисекционната зала, прибирайки трупа й…
…Пазачът до вратата дочу дълъг рев. Влезе в килията и завари затворника да се гърчи и търкаля по пода. Оковите му дрънчаха злокобно. С накъсани, понякога нечленоразделни думи той оплакваше миналия си живот. Доктор Дюбоа беше повикан веднага. Той нареди да се махнат веригите на затворника. В подобно състояние не можеше да става и дума за бягство. Заръча само проформа едно безполезно лекарство и напусна затвора. Изкачвайки стълбите, се усмихна доволен от резултата на своето лекарство.
Умственото сътресение на Равелак премина бързо в друг стадий… Сега беше сякаш силно пиян, изпаднал в делириум.
— Махнете тая гадина от мене! — викаше той с прегракнал глас, свивайки се в един кът на килията. — Милиони гадини лазят по мене и се завират под кожата…
Каква мръсотия е в тая къща. Залейте я с вода, нека потъне!… Ах, бързо, сега един паяк, още един… десет… петдесет…. сто… хиляди… една вълчица се хвърля отгоре ми…не, една мечка… ах! Хванете я… хванете слона! Лази ми по краката, ще ги строши! Помощ, загубен съм.
Ревейки колкото му глас държи, той се хвърляше по пода. Устните му се покриха с бяла пяна. Равелак вика, рева, блъска се цяла нощ. Като че ли свръхчовешка сила бушуваше в него. Вадеше камъни от зида и скъса дебелата верига, с която му бяха оковани ръцете. Четирима пазачи трябваше да го държат здраво.
На втория ден вечерта Дюбоа се върна в килията на Равелак. Със себе си беше довел и друг лекар-асистент, поне така каза. Всъщност, придружаващият не беше друг, а самият Естерхази. Графът искаше лично да се увери в ефикасността на лекарството. Равелак лежеше на леглото си, не се помръдваше. Само очите му светеха в орбитите като горящи въглени. Ръцете му трепереха под одеялото, а устните му безспир мърдаха, без да промълвят нито дума. Докторът се обърна към пазача и го запита: