Гласът на издъхващия прозвуча глухо и сърцераздирателно. Черният майор се засмя, показвайки белите си зъби.
— Твоето лекарство, докторе, има чудесен ефект — каза той без да се помръдне от мястото си. — Би могло да се каже, че е вълшебно дори…
Сега Равелак вдигна нагоре тялото на своята жертва. Див, зловещ смях се изтръгна от гърдите му. После блъсна тялото на доктора в стената с такава сила, че черепът на нещастника се пръсна и мозъкът му потече… След това лудият захвърли трупа на доктора в нозете на Естерхази и започна отново да се гърчи, тръшкайки се на леглото си.
Естерхази се наведе, взирайки се в Дюбоа.
— Свърши се с него — измърмори той. — По-добре е така. Премного знаеше… моите оръдия едно друго се унищожават… Отрова против отрова… А освен това ще направя една икономия от двадесет хиляди франка, колкото му бях обещал за спасението на Равелак…
Едва сега черният майор започна да блъска с юмруци по вратата, викайки за помощ. Пазачите се притекоха веднага.
— Лудия уби доктора — викаше Естерхази, — оставете ме, оставете ме на въздух! Тази сцена беше ужасна!…
Възползвайки се от общата суматоха, той побърза да излезе навън и да напусне затвора.
Същата вечер изведнъж сърцето на Равелак престана да бие, а очите му се премрежиха, тялото му се обтегна и остана вцепенено.
Повиканите лекари обявиха единодушно, че Равелак е мъртъв.
— Все пак този злодей се отърва от ножа на гилотината — процеди един от пазачите. — Жалко!
И хвърли покривалото върху лицето на мъртвия, за да не вижда ужасно обезобразената маска на това чудовище.
12.
Равелак беше отнесен в моргата на затвора. Тя представляваше нещо като маза, където труповете бяха проснати на дървени маси. Беше разсъблечен, защото бе прието затворниците да се заравят само по риза.
Хората, които го отнесоха долу, го захвърлиха бързо и излязоха веднага навън, защото се страхуваха от това място. Равелак виждаше, чувстваше и чуваше всичко, но не можеше да се движи, не можеше да вика, защото беше парализиран напълно. Лудостта го беше напуснала. Струваше му се, че идеите и мислите му са по-ясни отпреди. Но какви бяха тия мисли? Можеха ли да се опишат? Не! Защото, кой би могъл да каже какво чувства един човек, който живее, знае, че живее и все пак има чувството, че го третират като безжизнен труп, знае, че ще бъде жив заровен! Той прекара една ужасна нощ в моргата, като се страхуваше да не полудее отново. Цяла армия от плъхове лазеше по вцепененото му тяло. Рано сутринта двама души донесоха ковчег, направен от шест грубо изрязани дъски, боядисани в черно. Никакъв християнски знак не се виждаше по него. Хората оставиха ковчега долу, после вдигнаха Равелак и го поставиха вътре, но ковчегът излезе малък.
Краката на мнимия мъртвец стърчаха навън.
— Какво да направим? — запита единият от тях.
— Счупи му краката на това куче — отвърна другият, — заслужава го напълно, защото не малко човешки живота тежат на съвестта му.
Равелак чувстваше как сърцето му се свива от страх. Напрегна всички сили да изтръгне поне един звук, да викне да го оставят по-добре да умре на гилотината, отколкото жив да го заровят. За негово щастие, другият дърводелец беше достатъчно разумен, за да не се вслуша в съвета на другаря си. Той не счупи краката на мъртвеца, а с големи усилия навря трупа на Равелак между шестте дъски. Болките на престъпника бяха неимоверни, но той не можеше да се оплаче.
— Нима ще заковат капака с гвоздеи — запита се „мъртвецът“.
Знаеше, че в такъв случай ще се задуши. Но и от тая участ временно се отърва.
Дърводелците си казаха, че капакът ще бъде сложен едва вечерта…
Значи, до вечерта… Оставаха му не повече от дванадесет часа на земята. Тръпки от ужас побиха Равелак. Той потръпна само вътрешно. Външно нищо не даваше да се разбере, че може още да мисли и чувства.
Един от дърводелците го заплю в лицето.
— Дано не намериш спокойствие и в земята, мизернико — добави, — чудовища като теб би трябвало да бъдат живи заравяни, да умрат постепенно и в пълно съзнание за смъртта си!
После работниците си отидоха. Равелак остана пак сам… сам в своя ковчег. Той броеше часовете, минутите, секундите. Ах, как летят те днес, по-бързо от всеки друг път в живота му! Цялото му мизерно съществувание премина през ума му. Всяко престъпление, което беше извършил, всяка жертва, която беше удушил, му се представяха с убийствена точност. Жените, които беше убил, изпъкваха една след друга в паметта му, сякаш му шепнеха на ухото: „Убиваше с жестокост, но много по-жестока ще бъде твоята смърт“.
Колко човешки живота беше унищожил само с един удар! Изпъкна и Драйфус пред неговия поглед. Пленникът от Дяволския остров, на когото беше сторил толкова злини, го гледаше сериозно и въпросително. Ах, как завиждаше сега той на тая жертва на правосъдието, този самотен човек на отдалечения сред морето остров… С каква радост би останал за цял живот заточен в Каена. Защото Драйфус все още беше жив, виждаше морето, небето, скалите, на които стоеше, можеше да се храни, да пие, да спи, да диша, а той, Равелак беше осъден да се задуши постепенно в гроба. По дяволите! Оня доктор Дюбоа го беше излъгал… Но какъв ужас го беше обзел, когато надвечер вратата се отвори и влязоха двама души, облечени в черно. Бяха двама гробари. От техния разговор Равелак разбра, че бяха баща и син. Старият гледа известно време мнимият труп и направи знак на сина си да се приближи.