— Виждаш ли, сине — му каза, — този човек беше мизерен убиец и все пак почива така мирно, като че ли е правил само добро в живота си. Да, смъртта изтрива всичко… И това хората наричат правда. Аз, обаче, ти казвам, че е неправда. Как ще бъде някой добър в живота, щом трябва да си каже, че в края на краищата ще го постигне същата участ, каквато и един мизерник, който през целия си земен живот е проливал само кръвта на себеподобните си и е прегрешавал хиляди пъти срещу божиите закони? За подобен тип би трябвало да съществува особена смърт, придружена с най-жестоки изпитания.
Равелак слушаше тия думи и всяка от тях го засягаше така, като че ли го пробождаше с нож. В действителност не умираше ли той от особена смърт? Не понасяше ли той адски мъки? Да, справедлив и разумен е Господ. Знае да те удари тогава, когато му дойде времето. И сред ужаса на своите нечовешки страдания Равелак си помисли за пръв път за Бога. Прочете мислено кратка молитва. Тази молитва беше може би най-големият му грях, извършен в живота. Стараеше се, и сега, в ковчега, да измами Бога, че се покайва. Искаше да го излъже с обещанието, че ако го освободи, ще започне нов, чист, неопетнен живот. И докато мислеше за всичко това, вече в дъното на своята заспала съвест, възнамеряваше да не удържи на обещанието си.
Но беше настъпил страшният момент. Гробарите поставиха капака на ковчега. Дълбока тъмнина го заобиколи. Изворът на всеки живот — светлината, беше пресъхнал за него. Оставаше само въздухът… и после всичко щеше да бъде свършено. Младият гробар поиска да закове добре гвоздеите по краищата на капака, но старият каза:
— Остави, стигат му и два гвоздея в двата края. Така по-бързо ще го изядат червеите. Хайде да го отнесем.
Извадиха ковчега от мазата, поставиха го на една кола, която чакаше навън, и тръгнаха с него за гробищата. Равелак чувстваше всички подрусвания от неравностите по пътя. Лошо затвореният капак пропущаше въздуха да влиза в ковчега. Не се задушаваше още, но все пак липсата на достатъчно въздух започна да го мъчи.
Колата спря. Бяха стигнали гробищата.
— Остават още само няколко минути — си каза Равелак — и после ще започне жестока борба.
Хиляди игли сякаш се забиха в мозъка му. Той почувства как студена пот ороси челото му. Опита се да помръдне ръката си. Всичко бе напразно. Не успя. Не можеше дори езика си да помръдне. Нито звук не искаше да излезе от гърлото му, въпреки че се напъваше поне да изохка. И все пак почувства, че се извършва промяна в състоянието му. Кръвта се сгорещяваше и започваше бавно да циркулира. Сърцето му започна слабо да бие. Да, сега вече знаеше, че ще се пробуди, но това може би щеше да стане точно след четвърт час, а тогава щеше да бъде много късно…
— Много късно! — помисли си той ужасен. — Много късно. Тогава вече ще бъдеш заровен. Когато пръстта бъде хвърлена над ковчега, тогава всяка надежда за спасение ще изчезне завинаги.
Гробарите замъкнаха бавно ковчега до изкопания гроб. Оставиха го на земята и извадиха въжето. Есенният вятър духаше безжалостно и дърветата се огъваха до земята.
— Днес не е особено приятно да си вън — каза старият. — С нетърпение чакам да се върнем в топлата си стаичка… Чуден е нашият занаят. Човек не може никога да свикне със смъртта. Дори и днес не знам какво ми е. Като че ли бих извършил грях, ако заровим по достоен начин злодей като тоя тук… Така, синко, вържи добре, въжето около ковчега, да го спуснем бързо долу, после да кажем едно „Отче наш“, да го заровим и да си ходим.
Мнимият мъртвец чу всичко. Сега ковчегът висеше и изведнъж се удари в дъното на гроба… Последва ужасен шум… въжето беше изтеглено.
— Свърши се! — разбра Равелак.
Студена пот рукна по лицето му, а заедно с потта и сълзи, сълзи, замръзващи от ужас.
Последва глух удар… Първата лопата пръст падна върху капака на ковчега. Бум…бум…бум. Пръстта падаше като водопад.