Разнесоха се десет удара от стенния часовник.
Десет часът! Сега трябваше да започне делото. Хаос от мисли се объркаха в главата на Херманса. Навярно прокурорът взема думата за обвинение. Сигурно е строг и злъчен, защото обвиняемата не може да се оправдава. Заловена на местопрестъплението и привлечена като крадла пред съда, тя съвсем сигурно ще бъде осъдена. И никой няма да се застъпи за невинното момиче, никой, който да обясни на съдиите, че е чисто като ангел, че е неспособна, абсолютно неспособна да открадне нещо…
Херманса подскочи като ужилена.
— Не, хиляди пъти не! — възкликна. — Не мога да понеса тая мисъл… не желая тази жертва, не я искам, защото вечно ще ми пари душата като неугасена искра. Не искам винаги други хора да бъдат намесвани в нашето нещастие. Трябва да я спася, да я освободя от затвора. Колкото и да ми се сърди Матийо, този път не мога да споделя мнението му и няма да се вслушам в хладния разсъдък, а в сърцето си. Женското сърце може да го наричат слабо, но в много случаи то намира по-сигурно правилния път, отколкото мъжкият разум. А сега няма да се двоумя повече. Има още време. Ако побързам за съда, ще успея да защитя Жоржина. Ще я оправдая, обвинявайки себе си. Нищо не трябва да ме разколебава. Чувствам в себе си сили да отстраня всяка възможна пречка, която се изправя пред мен.
Да, тя беше твърдо решена. С упоритост, свойствена на много жени, съзнаващи своя дълг, тя искаше да изпълни плана си. Повика слугата и му каза, че е възможно да не се върне вкъщи и в такъв случай да я извини пред господин Драйфус.
Часовникът й показваше десет и четвърт. На ъгъла на улица „Фуршамбол“ нае файтон.
— В съдебната зала — заръча.
Не след дълго спря пред монументалната сграда и слезе. Както и трябваше да се очаква, вестта за процеса беше събрала много народ. Из кулоарите на палатата се тълпеше неописуема навалица. Пред залата, в която щеше да се състои процесът над Жоржина, множеството беше тъй компактно, че трябваше да се намеси и властта, за да въдвори ред. Херманса едва успя да се ориентира. Всеки се опитваше да се промъкне вътре. Тя се придвижи няколко крачки напред, когато изведнъж… Усети, че някой бръкна в джоба й. Викна ужасена:
— Крадец… джебчия!…
Обърна се. И изведнъж й се стори, че полудява.
Дядо Карус изпълни обещанието си да въведе Андре в разбойническото изкуство. Бедното дете беше спало съвсем малко през цялата нощ. Едва на разсъмване се унесе в къс нервен сън, от който беше пробуден грубо. Мурие стоеше над него.
— Гледай го как спи, диването — викна страшният човек. — Другите са отдавна на работа. Свършва вече този мързел. Бързо се обличай и слизай долу. Дядо Карус дойде да те вземе.
Андре се облече бързо и слезе на чешмата на двора да се измие. Дядо Карус го чакаше.
— Ела, момче. Ще видиш как ще се разберем ние с теб!
— И ако искаш да запазиш гърба си здрав — добави Гаспар със своя остър глас, — внимавай и се дръж добре.
— Ще стане — викна търговецът на стари дрехи, — а ако всичко е добре, довечера ще се върнем с цяла кесия, пълна с пари.
Засмя се на това пророкуване, взе момчето за ръка и излязоха на улицата.
След осем дни беше Коледа. Времето, макар и студено, не беше много лошо. През целия път той говори на детето най-различни неща. И макар Андре да не разбираше много от казаното, все пак се чувстваше далеч по-добре. Въпреки че беше престъпник, пияница, паднал на най-ниско житейско стъпало, дядо Карус изпитваше слабост към природата и децата. От неговите уста нито веднъж не излезе ни една лоша дума. Напротив, за детето като че ли се задаваше по-лек живот. Андре приличаше на човек, който излиза от тъмна пещера на слънце.
Така стигнаха в града. Упътиха се направо към съдебната палата. Когато минаха по една тясна улица, дядо Карус спря пред малко магазинче и се замисли.
— „Зелената чаша“ — измърмори той, — това е най-доброто кръчме в Париж.
Обърна се към Андре и го запита с бащинска загриженост.
— Не си ли гладен, момче?
— Не, дядо Карус. Закусвах вече.
— Но си жаден навярно.
— Не не съм жаден.
— Чудно как децата не ожадняват! На мен ми е пресъхнал езикът, а пък и да минеш край „Зелената чаша“, без да се отбиеш, е истинско престъпление срещу цивилизацията!
Взе за ръка Андре и влезе с него в кръчмата. Тъмното помещение беше пълно с подозрителни мутри. Крадци и вагабонти стояха около тезгяха.
— Ето и дядо Карус! — провикна се някой.
— Бъдете малко по-учтиви — възкликна Карус, — не виждате ли, че съм с внучето си!