— Искаш да опариш младия стомах на своя внук, навярно, за да ти бъде достоен последовател в пиянството, нали?
Дядо Карус поръча за себе си малка ракия, а за Андре вишновка. Андре не потръпна като друг път, а глътна наведнъж съдържанието на чашата.
След първата ракия дядо Карус поиска втора и трета, но устоя пред изкушението да се напие и в девет и половина напусна кръчмата заедно с момчето. Вече се упътиха направо към съдебната палата.
Когато старецът съзря навалицата, се усмихна доволен.
— Добре пресметнах — намигна той на Андре. — Знам, че тук ще се събере много свят. Тъкмо както ни трябва на нас. Сега да си изберем някоя личност и да не я изпущаме от погледа си.
Поогледа се наоколо като генерал на полесражение.
— А! — възкликна той изведнъж, навеждайки се към Андре. — Виждаш ли там онази елегантна дама в черно, която стои гърбом към нас?
— Да — кимна Андре.
— Не забелязваш ли малка подутина в страничния джоб на роклята? Трябва да има нещо в тоя джоб… Чудесно, чудесно! Сега на работа, момче, на работа! И си спомни, че си ученик на Гаспар Мурие, царят на джебчиите.
— Страх ме е, ръцете ми треперят и краката ми са изстинали — изплака момчето.
— Ах! Това е страхът на начинаещия, нищо повече. С всички джебчии е както и с артистите. В началото треперят, но по-късно свикват.
— Ще ме хване, няма да мога.
— Само как говориш! Не остава друго, освен да си представиш, че си вкъщи пред куклата със звънчетата и че те не трябва да звъннат. Хайде, началото трябва да бъде сторено.
Той бутна леко Андре напред, но и неговите ръце трепереха. Старият крадец беше обхванат от странно чувство. Той тласкаше едно невинно същество към първата кражба!
Андре обаче мислеше за камшика с деветте опашки на Гаспар Мурие. Малкото му сърце биеше до пукване, а гърлото му беше свито, но все пак се промъкна зад госпожата. Приближи до нея точно така, както беше научен. След това започна проучването. Бавно и внимателно се убеди, че джобът съдържа нещо твърдо, навярно портмоне. Вдигна ръка, хвърли поглед към хората, които се притискаха наоколо и се приближи още повече до госпожата, която не усещаше нищо. Ненадейно детето беше обхванато от странно чувство. Струваше му се, че го пронизва ток. Неопределени спомени минаха през главата му. За момент му се стори, че беше вкъщи, в прегръдките на майка си… Но камшикът на Мурие се мерна веднага. И сънят изчезна. Отново вдигна ръка и я пъхна в джоба на роклята. Напипа портмонето с пръстите си и… „Да не звъннат звънчетата“, му мина през ума. Но навалицата зад него го притисна, някой го блъсна без да иска. Препъна се, падна и дръпна роклята… Тогава се чу вик:
— Крадец!… Джебчия!… Жената се обърна.
— Откраднаха ми портмонето! — викна тя. — Това момче, това…
Изведнъж спря. Херманса позна детето си! За миг остана като вцепенена. После викна като луда. Един вик, който беше в състояние да вкамени хората на място. Пред нея, само на три крачки стоеше детето, което тя търсеше с такава любов и отчаяние, нейното дете, чието лице виждаше насън… Но това ли беше Андре, нейното дете, което така силно обичаше, за което се грижеше и пазеше дори и от най-малкия ветрец, чиято душа и тяло бяха така грижливо гледани! Пред нея стоеше един мръсен и окъсан джебчия. Русите му къдрици, доскоро гордост за майка му, бяха невчесани, разбъркани, хубавото личице, което тя целуваше безброй пъти с такава любов, беше слабо, сухо, болнаво, побледняло от ужас. По восъчните страни се кривеше слисана, болезнена усмивка.
Един крадец… да, крадец едва на седем години. Не можеше да има никакво съмнение в това, момчето държеше кесията й в ръцете си.
Майката и детето се гледаха един. миг вцепенени. Андре пръв разтвори треперещите си устни.
— Мама, мама… моята майка!
— Андре, детето ми… детето ми.
Херманса протегна ръце към него да го притисне до гърдите си. Но в този момент някакъв човек се хвърли между нея и детето й. Блъсна Херманса така силно, че тя падна на една страна, хвана бързо детето и хукна с него между навалицата.
— Детето ми! — викна Херманса, — детето ми, детето, Андре… Андре… Андре…
И с това скъпо имена устните си тя падна в безсъзнание. Множеството делеше любопитството си между припадналата жена и дрипавия човек със съмнителен израз. Част от тълпата хукна по следите на дядо Карус. Но старикът имаше здрави крака, когато трябваше да се бяга. Макар че Андре се блъскаше и дърпаше, той го притискаше към гърдите си. С чудовищна сръчност се промъкна между множеството файтони и хора и успя да се скрие в един близък двор. Дядо Карус познаваше отлично Париж. Дворът, в който хлътна, имаше два изхода, единият от които излизаше на малка и спокойна улица. Продължаваха още да го преследват. Но дядо Карус прекоси още няколко пресечки в Латинския квартал, после влезе в мрачна, мръсна къща със стени почернели от дим и мръсотия. На вратата й беше нарисуван някакъв тип, нещо като мъж с дълга брада, бухнала коса, облечен в дълъг кафтан с калпак от меча кожа на главата, с камшик в ръка — така, както се рисува казак.