— Браво! — викнаха от публиката няколко гласа.
— Има ли нещо да кажеш за свое оправдание? — запита председателят обвиняемата.
— Кълна се пред Бога и пред целия свят, че съм невинна — отговори Жоржина естествено.
Председателят направи резюме на разискванията, после съдебните заседатели се оттеглиха.
Обвиняемата беше изведена. Съвещанието продължи близо два часа, след което подсъдимата отново беше въведена в залата.
Първият заседател, един дребен човек, съобщи решението на съда.
— Единадесет гласа за виновността и един за невинността й. Смекчаващи вината обстоятелства не се допускат.
Съдът осъди Жоржина на тригодишен затвор. Тя като че ли не чу присъдата. Беше като замаяна. С отпуснати ръце, сред царуващото всеобщо мълчание в залата, тя изрече с ясен и силен глас:
— Един за невинността ми… Благодаря ти Леон, благодаря ти, че ми повярва. Сега отивам радостна в затвора!
Никой не разбра смисъла на тези думи. Осъдената беше отведена.
— Виждаш ли, че имам позволително да говоря с осъдената на четири очи.
Тези думи произнесе добре облечен господин, обръщайки се към пазачката на Жоржина.
— Добре, господине — каза жената, — позволителното е редовно. То е подписано дори и от господин председателя. Влезте при нещастното момиче.
Пазачката пожела да отвори вратата на килията. Но непознатият я спря за момент.
— Искам да попитам нещо. Вие сте наблюдавала по-отблизо това момиче в течение на следствието. Кажете, моля какво впечатление ви направи?
— Какво впечатление? — повтори служителката. — Откровено казано, господине, това момиче е ангел на добротата и невинността. И макар че днес я осъдиха и утре ще бъде затворена зад вратите на затвора, аз оставам на своето мнение: това момиче е невинно!
По лицето на непознатия премина светлина като слънчев лъч. В очите на старата пазачка се появи сълза.
— Виждате ли, господине — продължи тя, — аз съм тук двадесет и две години и през това време успях да придобия точни познания и опит спрямо жените, с които съм имала разправия. Не съществува, казвам ви го, никъде по света по-удобен случай от този, да се опознаят всички тайни на затворничките тук, в женския затвор. Една лоша жена е по-лоша, отколкото най-лошия мъж. Някои от тях кълнат и ругаят така, че и аз, въпреки дългия ми опит, червенея от срам. Други реват, усмихват се и се молят. Особено се молят пропадналите, защото се преструват и сами себе си лъжат, че се покайват. Но момичето, което се намира тук, е съвсем различно. То не беше нито много сломено, нито много гордо. В своето нещастие съумя да запази достойнство и от всяка дума проличаваше, че е невинна.
Непознатият господин бръкна в джоба, извади портмонето си, взе златна монета и я даде на старата жена:
Тя не искаше да я приеме, но господинът настоя:
— Вие не знаете каква радост ми създавате. Отворете моля ви, вратата и ме оставете да вляза.
Ключът се завъртя, вратата скръцна и непознатият влезе в едва осветената килия. Жоржина седеше на леглото. Тя бе облегнала глава на ръцете си, прекрасната й коса беше пусната и богатите й кичури покриваха гърдите и плещите й. Не вдигна очи, когато вратата се отвори. Мислеше, че това е пазачката. Ненадейно чу да се произнася името й от мъжки глас: