— Жоржина… Жоржина!
Тръпки на ужас я побиха, после протегна ръце и каза със задавен глас:
— Леон… Леон, ти… ти?
— Да, аз съм, Жоржина.
— Зная защо идваш — разтрепера се нещастницата. — Искаш да ми кажеш, че само от милост и Защото някога бях твоя, произнесе за мен думата „невинна“, а в душата си вярваш като другите, че съм крадла, че съм паднала, загубена!
Леон Бернард поклати глава с тъжна усмивка.
— Лъжеш се, Жоржина. Ако те бях сметнал за виновна, бих направил като другите, бих изпълнил дълга си, макар и с окървавено сърце, но все пак бих те осъдил. Но аз знам — и гласът му стана почти тържествен, — знам така добре както и Господ на небето, че си невинна… невинна… невинна!
— Леон… Леон… какво неизразимо щастие е за мен да чуя тая дума от твоите уста…
Жоржина се приближи до него залитайки. Той разтвори обятия и я притисна до гърдите си. Притисна я нежно с безкрайна любов.
— Днес научих още нещо. Сгреших тогава, когато те заподозрях. Откак съм в Париж, следя живота на Естерхази и зная, че е необуздан мизерник. Узнах, че е разправял на неколцина свои приятели как проникнал през нощта в спалнята на една хубава „селянка“, както той се изразява; и че само благодарение на случайно избухналия пожар младото, смело момиче се отървало непокътнато. От него ще искам обяснение, а пред тебе падам на колене и те моля да ми простиш.
Той се отпусна в краката й, а очите му, пълни с покаяние и молба, се отправиха пламенно към нея. Жоржина се разрида. Страданията й, които от толкова време я мъчеха, се топяха сега в огнен поток от сълзи. Тя се наклони радостно над него и, целувайки го по челото, прошепна:
— Прощавам ти от все сърце!
— И ти ме обичаш, Жоржина, обичаш ме, въпреки че съгреших пред теб?
— Никога не съм преставала да те обичам, Леон!
— Жоржина, обична моя, невясто моя — и посегна отново да я притисне в прегръдките си. Но тя сега го отблъсна и се отдръпна крачка назад.
— Аз ти останах вярна… но ти… видях те под ръка с друга жена. Спомняш ли си тогава, на гарата, когато мина така горд и студен пред мен?
— Това беше годеницата на мой приятел. Наричат я Долорес, а него Курт Валберг — каза Леон. — На тях дължа живота си. Моят злощастен брат Марсел ме удари по главата и ограби всичко, което имах у себе си. Тогава Курт и Долорес ме прибраха у тях вкъщи и се грижеха за мен, докато се оправя. Когато се върнах в Париж и Долорес дойде с мен, за да види смъртноболната си майка, с която не беше в добри отношения. Ето защо, скъпа моя, остави всички съмнения и ела в прегръдките ми, сладка моя невясто, моя бъдеща съпруго!
— Твоя жена? — сепна се Жоржина. — Искаш да вземеш за жена затворничка?
— Да, това искам. От затвора ще те отведа направо към олтара, ако не успея да те освободя по-рано.
— Ти, добрият, обичният и благороден мой мъж! Тя се отпусна в обятията му и техните устни се сляха в дълга и гореща целувка. Навярно никога тая мрачна килия не е виждала такава истинска любовна сцена. Целувката на една любов, която подобно на златото е преминала през огъня, без да загуби своя блясък.
След това Жоржина откри на Леон причината, която я е подтикнала да отиде у госпожа Буланси, като поиска да се закълне, че ще пази тайната. Леон можеше да се увери във всичко това, като говори с Матийо Драйфус.
Така половин час измина като една минута. След това си взеха сбогом.
След няколко дни Жоржина беше преместена в затвора. Старата пазачка на полицейския арест й протегна ръка разплакана. Но Жоржина й се усмихна весело:
— В тази килия прекарах най-щастливия час от живота си. Остани с Бога… не плачи… аз съм щастлива.
Старата гледаше след нея с учудване. Никога не беше виждала затворничката така спокойна и смирена.
15.
Беше вечерта на същия ден, през който се случи потресаващата сцена, която едва не подлуди бедната Херманса.
По-ужасен й се виждаше този ден дори и от оная нощ, когато мъжът й беше ненадейно арестуван като предател… Тя лежеше на канапето в стаята си и тихо плачеше с глава скрита между възглавниците… Матийо стоеше близо до нея и напразно полагаше всички усилия, за да я утеши. Това ново нещастие се струваше и нему като жесток удар. И все пак трябваше да намери нещо утешително за нещастната Херманса!
— Не плачи, мила — й каза, — не проля ли достатъчно сълзи днес…
Горката мъченица се понадигна малко и махна отчаяно с ръка: