— Моите сълзи ще текат до края на живота ми…
— Изслушай ме, Херманса — не се съгласи Матийо. — Днешната случка трябва да приемем по-скоро като щастие, отколкото като нещастие за нас, защото поне сега знаем положително, най-малко две неща. Първо, че Андре е жив, и второ — че живее в Париж. Виждаш ли, тая заран не знаехме още дали тия мизерници не са убили горкото дете, защото убийството за тях е нещо еднакво лесно, както и отвличането.
— За мен той е като убит! — възкликна Херманса възбудено. — За какво му е онова бедно, изтощено тяло, когато те са умъртвили душата му?… Ако днес, ако утре нашата щастлива участ пожелае моят нещастен съпруг да се върне и той ме запита: „Къде е синът ми?“, какво бих могла да отговоря? Как да му кажа: „Детето ти е живо, но е крадец, живее сред човешката измет, където го захвърлиха мизерните грабители. Той поиска да окраде дори собствената си майка!…“ Вярваш ли, Матийо, че бих могла да имам смелостта да отговоря на Алфред така? Не, по-добре е да чуе: „Синът ти е мъртъв. Оплаквай го заедно с мен!…“
Тя падна, въздишайки болезнено върху възглавниците.
При тия думи, обаче, Матийо скочи като ужилен, почти разгневен.
— За пръв път, Херманса — прозвуча гласът му остро, — не мога да се съглася с теб. Ти извърши голям грях, защото каза нещо, което една майка не трябва да изговаря? Как? Знаеш, че детето ти е живо, а искаш да се откажеш от него и да го оплакваш като умряло? Не разбираш ли, че ония зли хора, в чиято власт се намира сега детето, го насъскват да стане крадец. Бог знае с какъв бой и заплахи го дресират! Но всичко това, навярно, не ще успее да съсипе добрата му природа. Той се е подчинил, защото не е могъл да направи нищо друго пред изтезателите си, но веднъж изтръгнато от ръцете на тези злосторници и въведено отново в нашата среда, душата му ще се измие точно така, както телесната нечистота след баня. Тогава ще имаш, скъпа Херманса, една радост, каквато често други майки не могат да имат, защото ще можеш да се гордееш, че си дала на детето си за втори път живот. Единственото нещо, което сега трябва да оплакваш, е обстоятелството, че си нямала достатъчно сили и присъствие на духа, за да вземеш детето си. Но твоята слабост е лесно обяснима, защото изненадата е била твърде голяма и ужасна… А… сега, скъпа сестро, дай ръката си и обещай, че твоята любов към Андре няма да угасне, а напротив ще расте още повече…
Херманса плачеше горчиво, докато Матийо й говореше така. Всяка негова дума я пронизваше в сърцето. Тя му стисна горещо ръката:
— Прости на една обезнадеждена майка за думите й, произнесени в неимоверно душевно страдание… О, бедното, обично мое дете, колко повече го обичам сега, когато е лишено от моята любов и грижи… Да, имаш право, Матийо, искам да стана, да бъда здрава и силна, за да помогна… Но имаш ли поне някаква надежда, че можем да изтръгнем детето от ноктите на тия злосторници?
— Вярвам, че ще успеем. От утре няма да се занимавам с нищо друго освен с това. Ще пребродя всички кръчми и свърталища, където се събират престъпниците. Господин Бриер, с когото говорих вече затова, ми обеща да ми даде за водач един от агентите си. Нещо повече, обеща ми, че ще вложи цялото си влияние лично директорът на криминалната полиция Гилберт да ни придружава. Ще претърсим всички гнезда на порока и престъплението и ще бъде невъзможно да не попаднем на някоя следа, по която да открием престъпниците, които отвлякоха Андре. Гилберт е най-големият познавач на престъпния свят в Париж. Ако се заеме с тая работа, не се съмнявам, че само след няколко дни ще имаме благоприятен резултат. Лично аз желая да го имам на всяка цена до себе си, защото за мен самия това предприятие би било доста опасно…
— Ще дойда и аз с теб — викна Херманса със светнали очи. — Не ме гледай така учудено… аз като майка съм длъжна с риск на живота да търся детето си. И вярвам — добави тя решително, — окото на майката ще съумее да открие с повече сигурност следите, по които ще стигнем до откриването на детето ми… И през ум не ми минава да те придружа като жена — продължи Херманса. — Знаеш, че и друг пък съм носила мъжки дрехи и са ме взимали за мъж. Ще направя и сега същото. Не вярвам, че в Париж може да има по-мизерен живот от оня, който прекарах на „плаващия ад“.
Матийо я погледна трогнат и възхитен едновременно:
— Дай ръката си, храбра и смела жено! Разбрахме се, ще ме придружаваш.
Херманса стисна ръката на девера си. В. същия момент долу се позвъни.
— Кой може да бъде така късно? — учуди се Матийо. — Часът е близо десет…
След минута разбраха. Доктор Бургер влезе в стаята. Младият лекар не беше си взел дори пардесюто. Той поздрави набързо двамата и каза: