— Трябва веднага да дойдеш с мен, Матийо.
— Да дойда с теб? Какво се е случило?
— Нищо необикновено — отговори лекарят. — Ще ти обясня всичко с няколко думи. Тъкмо вечеряхме с мама, когато ми съобщиха, че една бедно облечена жена иска да говори с мен. Излязох в коридора и се озовах лице в лице с момиче, което имаше вид на най-нещастните хора, прогонени от човешкото общество.
— Какво искаш от мене? — запитах я аз малко грубо.
— Ах, господин докторе — ми отвърна, — елате бързо, елате да дадете помощ на една умираща.
— Но коя си ти и коя е болната, за която говориш?
— Коя съм ли? — повтори тя, завивайки се още по-плътно в шала си. — Не е важно. Дойдох при вас, защото никой друг не иска да знае за горката умираща жена, тя не бива да остане без помощ, защото страда ужасно.
— Но коя е тази жена?
— Тя е мама Казота.
— Не я познавам, коя е?
— О, тя е богата жена, ще ви заплати труда. Мама Казота е кръчмарката на „Червената воденица“…
— На „Червената воденица“? Това е една дупка, доколкото ми е известно, с най-лоша репутация.
— Да, възможно е. Мама Казота не беше светица през живота си и навярно има много грехове на съвестта си. Може би затова и страда така жестоко… Ах, господин докторе, само да я чуеше как се оплаква и охка, би затрогнала и стените…
— Викай тогава свещеник, за да й облекчи душата. Аз не я познавам и не желая да имам разправии с нея.
Но когато казах това, плаха ръка се докосна леко до рамото ми. Беше ръката на мама.
— Сине мой — каза тя, — не трябва да бягаш от дълга си. Една нещастна, една умираща се нуждае от помощта ти…
— Но, мамо… — забелязах аз тихо, — тя е паднала жена, може би и престъпница.
— Дори да е най-грешното и най-порочното създание на света, сега тя се бори със смъртта и целият й живот трябва да бъде забравен в такъв момент. Особено почтен лекар няма защо да се занимава с друго нещо, освен с желанието и усилието да спаси един човешки живот, или най-малкото да облекчи страданията на умиращия.
Целунах ръката на мама и й благодарих за тези уместни думи. После се облякох и тръгнах с жената, която ме чакаше. Взех със себе си и подвижната аптечка, а в ръката си държах бастуна с острието, който вземам всеки път нощем, когато излизам. Особено днес, когато трябваше да прекося квартала на парижките престъпници, не можех да го забравя. Останах много учуден, когато моята водачка не ме поведе към голямата врата на „Червената воденица“, а през тясна забутана уличка, откъм която къщата правеше отвратително впечатление. Вдясно от входната врата има малка мръсна кръчма, през чиято отворена врата видях най-различни подозрителни физиономии, пиещи с големи чаши. Влязохме в лошо осветен вестибюл. Жената, която ме водеше, ми каза да внимавам по стълбите, защото не са в добро състояние. Впрочем, ние бързо ги изкачихме. Още оттук се чуваха стенанията на болната. Моята придружителка отвори вратата и влязохме. Озовах се в стая, доста добре мебелирана, но която от дълго време не е била проветрявана. Въздухът беше непоносимо тежък. Върху едно легло до печката лежеше стара жена. Посивялата й коса падаше до шията й, а челото й беше покрито със студена пот. Старицата беше подута като балон. Ръцете й, които лежаха върху покривката, бяха огромни като на великан, а краката като на слон. Очите й едва се виждаха от подутото и жълто като лимон лице.
— Това е мама Казота — поясни жената, която ме доведе. — Вижте, господин докторе, всеки момент може да се пукне?…
— Доктор? — викна болната. — Ти доведе доктор, Нощна птицо?… Чумата да те тръшне! Ще му платиш сега от твоята кесия, аз няма да му дам нито пукнат грош… нито грош…
— През целия си живот е била стисната — пошушна ми жената, — а има такива богатства! Ограби всички момичета от квартала, давайки им заем с огромна лихва и снабдявайки ги с тоалети, за което им вземаше десеторно повече. „Червената воденица“ и други сделки също й донесоха много пари… Умееше да трупа богатства!
Междувременно аз се приближих до леглото на болната. Тя се опита да вдигне подутите си ръце и да ме отблъсне, но не можеше да направи толкова енергично движение. Подгънах леко завивката й, за да я прегледам. За голяма моя изненада, видях, че беше облечена в черна копринена рокля. Погледнах въпросително жената, която мама Казота нарече „Нощна птица“.
— Не знам що за каприз беше това — отговори ми тя, повдигайки рамене. — Преди десетина дни ме помоли да я облека в тази рокля и оттогава не я съблича.
Поисках да разтворя роклята й, за да прегледам състоянието на сърцето, но болната беше обзета от истински бяс и навярно би издъхнала задушена от яд, ако не се бях отказал от намерението си. Щеше дори да ми ухапе ръката.