— Остави роклята — писна тя, — искам така да бъда заровена, разбра ли, Нощна птицо? Тъй искам да бъда заровена! Да, да, заровена — повтори жената и зъбите й затракаха от ужас.
— Свършено ли е вече с нея, докторе — попита ме после младата. — Свърши се, нали… кажете ми откровено. Малко ме е еня от лая на някое куче… мама Казота е живяла, а сега може да изгние… какво от това!… Императори и царе също са изгнивали… Казота само ще ги последва…
Въпреки повърхностния преглед, който й направих, веднага видях, че тая жена едва ли ще изтрае до другия ден. Ето защо помислих, че ще е по-добре да я предупредя.
— Ти си сериозно болна — й казах — и би направила добре да уредиш, за всеки случай, всички твои земни работи. Имаш ли роднини, деца, братя?
Казота надигна подутата си глава.
— Беше ли при дъщеря ми, Нощна птицо? — едва продума тя с надебелял език.
— Ходих у нея два пъти — отговори жената, която изглежда беше добросърдечна, — но първия път дъщеря ти ми каза, че нямала време да дойде да те види, че сега тя е толкова заета, че главата й се пръскала и че ако имаш намерение да мреш, можеш спокойно да го направиш и без нея.
— Животно — измърмори старата.
— А втория — продължи болногледачката, — когато стоях при вратата и плачех, че майка й умира и я вика да дойде с мене, изпрати един слуга да ме изпъди.
— Коя е тази безсърдечна жена? — запитах аз. Нощната птица поиска да каже, но старата я прекъсна веднага:
— Нито дума… нито дума. Никой не трябва да узнае освен един човек, а на него аз сама ще му кажа.
Тя падна изнемощяла на възглавницата и известно време настъпи дълбоко мълчание в стаята. Изведнъж Казота се надигна. Очите й светеха с чуден блясък, блясъкът на отмъщението.
— Аз ще я разсипя — скръцна тя през зъби с всичките си сили, които й оставаха. — Ще си спомни добре за мен, когато пукне тоя черен звяр, за когото се е заловила и за чието удоволствие се представя като аристократка… Но и тя не е по-добра от нас всички грешници… една паднала… една развратница!…
Думите излизаха сподавено, хъркащи от разярените й гърди. Жената се приближи трепереща до леглото. Аз стоях до възглавницата на кревата. През цялата си кариера на лекар не бях виждал никога умиращ, който да бъде така силно обладан от едно-единствено чувство — чувството за отмъщение.
— Нощна птицо — викна тя, — в онова малко гърне за мляко на прозореца ще намериш банкнота от хиляда франка. Дай ми я…дай ми я веднага…
И наистина, жената извади от гърнето хилядафранкова банкнота. Казота гледа един миг парите. Изглеждаше, че мисли нещо, после веднага я бутна в ръката на болногледачката си.
— Подарявам ти я… разбираш ли… подарявам ти хиляда франка. Това е добра сумичка за теб… една хубава сумичка.
— Непременно ще умре — въздъхна Нощната птица. — С ума ли си е, господин докторе? Защото от луда не бих взела пари, не биха ми донесли щастие.
— Приеми ги — само й казах аз, — старата знае какво прави.
— О, да, знам добре — потвърди Казота, отваряйки широко очите си, — някой добре ще усети, че до последно издихание не съм си загубила ума… ще го почувства болезнено това… Нощна птицо, ще ти доставя едно условие.
— Още едно условие? — промърмори жената.
— Лесно изпълнимо е моето условие. Искам да повикам един човек при смъртното си легло. Ще му открия важни неща. Искам да разправя на този човек за сторени нему злини, Ще му настръхне кожата и сълзи ще му потекат от очите от моите разкрития. Но този човек впоследствие, като ме изслуша, ще бъде щастлив. А други двама души, хора прокълнати, злодеи… хи-хи-хи… ще бъдат нещастни. Цяла сензация ще бъде не само за Париж, но и другаде, през морето ще чуят моите последни думи… моите думи… разкритията на старата Казота.
— Ще направя всичко — увери Нощната птица, потривайки доволно ръце. — Кажи ми само как се казва този човек и ще ти го доведа.
Старата вдигна подутите си ръце, свивайки дебелите си пръсти. Езикът й сякаш беше залепнал за небцето. За нея като че ли беше огромна трудност да произнесе името. Изведнъж викна:
— Матийо Драйфус е името на този човек… Доведи Матийо Драйфус, Нощна птицо, и ще създадеш най-последната радост в живота ми…
Когато доктор Бургер стигна дотук в разказа си, Матийо и Херманса го изгледаха смаяни.
— Възможно ли е? — каза братът на нещастния капитан. — Тази стара престъпница, която ти наричаш Казота, иска да ми говори.
— Да, на теб, драги приятелю — отговори младият лекар, — само на теб иска да говори, но ме изслушай докрай, тогава вземи решението си. Наблюдавах Казота. Когато произнасяше името с ужасяваща напрегнатост, цяла трепереше. Като че ли й беше извънредно трудно да го каже, като че ли я болеше да те извика при предсмъртното си легло. Но викна още веднъж: