Леки стъпки, които спряха пред вратата на болната, я накараха да се стресне от виденията си. Едва има време да скрие съкровището си в чорапа, когато вратата шумно се отвори.
Влезе висока елегантна дама. Въпреки гъстия воал, Нощната птица позна в нея Помпадура. Значи гласът на природата все пак беше надвил и доведе дъщерята до смъртното легло на майка й. Искаше ли тя да целуне ръка на майка си, която я е галила в детството й? Искаше ли да склони глава над оная гръд, от която за първи път е сукала?
— Жива ли е още? — запита Помпадура гневно. Нощната птица потвърди с глава.
— Излез навън и чакай там — заръча елегантната госпожа Буланси. — Внимавай никой да не влиза в стаята. Не искам никой да ме вижда тук. Разбра ли?
— Разбрах — отговори жената, стресната от заповедническия тон и богатото облекло на дамата. — Но възможно е да се върне вече лекарят…
— Лекар? Какъв лекар?
— Оня, когото повиках при болната — отговори Нощната птица притеснено.
— Това животно — изръмжа Помпадура между зъби. — Ти си се осмелила да викаш доктор? Кой ти каза?
— Никой, но мислех, вярвах… Тъй като майка ви е така болна и ме беше страх да не умре в моите ръце…
— И… и — няма ли да свършиш — сряза я Помпадура гневно. — Би могла да умре и без лекар. Защо ще хвърляш на вятъра пари и ще водиш чужди хора вкъщи?… Вън! И си отваряй очите добре, чуваш ли?
Жената излезе навън и се сви в един тъмен кът на коридора.
Помпадура се приближи до майка си. Наведе се над нея и погледна инквизиторски. Мъртва ли е или само спи?
После хвана ръката на болната и я разтърси силно.
— Хей, дърто! — викна й тя на ухото. — Събуждай се, събуждай се, чуваш ли какво ти казвам! Ще имаш достатъчно време за спане. Аз съм тук. Аз!
Казота се стресна и опули очи. Влиянието на морфина изчезваше бавно.
— Ах, ти ли си? — отрони старата с труд, гледайки мрачната си дъщеря. — Все пак дойде при умиращата си майка?… Не си била така безсърдечна, както изглеждаше. Но късно… късно дойде. Няма да изкарам дълго.
— Нито аз имам много време, мамо — отговори извратената дъщеря. — Естерхази ме чака, имаме много важна работа тази нощ…
— По-важна, отколкото смъртта на майка ти? Помпадура вдигна рамене.
— Направи ми удоволствието, дърто, остави този сантиментален тон — изръмжа тя. — Не е голяма работа, ако умреш! Всички трябва да умрем. Не живя ли достатъчно? А дали ще кукуваш в тази стара къща с глава между ръцете или ще лежиш в ковчега си… не смяташ ли, че последното е по-добро за теб?
Очите на Казота сякаш бяха излезли от орбитите. Устните й се полуразтвориха така, че се виждаха големите й жълти зъби и посинелият й език. Тя вдигна подутата си ръка и я сви в юмрук.
— Змия — процеди майката. — Змия! Махай се от очите ми. Не ми отравяй и последните мигове! Ах, грозно съм наказана за всичко, с което прегреших в живота си?
— Каква безвкусна комедия! — прекъсна я Помпадура. — Ние двете, мамо, не трябва да се упрекваме една друга. Това, което съм, съм благодарение на теб и ако не ти харесвам, ти си виновната!
Болната въздъхна дълбоко:
— Защо дойде тук? Да ми кажеш това или искаш нещо от мен?
— Може да си представиш, мамо. Искам да знам как стой въпросът с наследството. Ти си богата, аз съм единственото ти дете и затова би било по-добре, ако ми дадеш парите още сега. Поне няма да ги събирам от всички краища на къщата.
Изведнъж доволна усмивка заигра на лицето на старата.
— Ти искаш моите пари, моите пари? — измърмори тя. — Това те доведе тук! Права си. Ти си единствената ми наследница, единственото ми дете! Чуй — след смъртта ми наистина всичко ще остане на теб.
Помпадура приближи стола си до леглото, наведе се над старата така, че да не изпусне нито една дума от казаното.
Казота се усмихна отново.
— Горе на тавана — пошепна тя, — между другите стари парцали има едно чугунено гърне. На пръв поглед си е обикновено гърне, но е пълно с онова, за което душата ти жадува, пълно е догоре.
— Със злато, с банкноти? — викна Помпадура с неописуема алчност.
Казота сякаш не чу въпроса.
— Бих желала да погледна лицето ти, когато видиш съдържанието на това гърне… Ах, голяма радост е да видиш детето си щастливо… Гърнето е завързано с пергамент и моето последно желание е да го отвориш тук, пред мен.
— Тогава ще го донеса веднага, ще донеса веднага съкровището, което си събирала за мен — скочи Помпадура. — Не, мамо, не ме задържай, не искам да губя нито миг. Искам ти да видиш радостта ми.
Казота я хвана за роклята и я застави да почака още малко.