— Тежка коприна — оцени я като познавач той. — Сега, когато я пипам с ръцете си, виждам, че струва. Няма да я дам дори за десет франка.
— Дано вземеш десет пъти повече от нея — пожела му Нощната птица. — Но бъди разумен, дядо Карус, не пропилявай всичките пари за една нощ във „Веселия руснак“ или някъде другаде…
Дядо Карус се усмихна приветливо.
— Да пропия такива пари — каза той. — Не, малка моя! Това беше някога, вече не е… Три ракии на ден, само толкова си определям. Сутрин, обед и вечер. Но да се напия като свиня, да се клатушкам на краката си, биха ми се пръснали очите от срам пред детето… Искам да кажа, ако бих имал дете, би ме било срам пред него.
С тези думи той постави роклята в чували, който отново вдигна на раменете си.
— Наистина ли искаш да си ходиш? — запита Нощната птица уплашено.
— Трябва, моето момиче, трябва. Моята коза днес цял ден не е яла нищо, ще умре от глад. Няма от какво да се страхуваш. С живите може да има опасности и борби, но с мъртвите винаги сме в мир! Лека нощ, малката. И Господ да ти се отплати за доброто, което си сторила на Казота. Когато почувстваш нужда от приятел, знаеш къде можеш да намериш дядо Карус. Топла печка, парче хляб, чаша козе мляко ще намериш винаги при мен. Лека нощ, малка моя!
Старецът тръгна, а Нощната птица гледаше след него как той се скри зад ъгъла на улицата.
Тя отправи замислен поглед нагоре към мрачното небе, откъдето неспирно падаха на земята бели снежинки. По небето нямаше нито една звезда, луната също не показваше своето светло лице. И може би без да иска, тя повтори думите на дядо Карус:
— С живите сме във вечна война, с мъртвите — в мир.
18.
Дърветата по протежение на парижките булеварди бяха покрити с цели пластове кристални маргарити, които при слънчевата светлина блестяха като брилянти. Париж се възползваше от този чудесен ден. В елегантни коли, с шейни с красиво облечени коне, светът излизаше на разходка в Булонския лес. Кочияшите весело плющяха с камшиците и под музиката на звънчетата шейните се плъзгаха бързо по снега. Лицата на красивите парижанки се зачервяваха от студ, доволство и здраве. Оставаха само четири дни до Коледа.
Дамата обаче, която стоеше добре увита в елегантна шейна, нямаше предпразнично настроение. Погледът й беше мрачен, а конете като че ли нарочно бяха облечени в черно. Техните звънчета звъняха някак си меланхолично, подобно на погребален марш. Кочияшът избра по поръка на господарката по-самотен път. Бяха пребродили почти цялата гора и бяха на края й.
Кочияшът спря и каза:
— Да излезем ли сега вън от Булонския лес или да се върна?
— Карай по-нататък! — нареди господарката остро.
Кочияшът подкара конете, мърморейки нещо неразбрано. След като продължиха известно време, навлязоха в нова, по-гъста гора.
Пътничката бе запитана отново:
— Нататък е гората, която води за Белмари. Желаете ли да продължим?
Едно „да“ беше отговорът.
Това бе госпожа Буланси, любовницата на граф Естерхази, дъщерята на покойната вече Казота, която излизаше извън Париж по един необикновен път. Тя трепереше от студ и се загъна още повече в коженото си палто. Странни мисли занимаваха днес душата на Помпадура. Защото ако някой вдигнеше гъстия воал, щеше да види сълзи, да, сълзи в нейните очи. Тази жена плачеше, макар че беше груба и безмилостна. Същата жена, която със собствените си ръце удуши майка си, която с най-голямо хладнокръвие беше готова да затрие всеки живот, който би се изпречил пред нейните егоистични планове, сега плачеше. Сълзите й течаха по-горчиво, когато погледът й попаднеше на една малка елегантна кутия, поставена върху възглавницата на шейната до нея и покрита с коженото й палто. Тази кутия, изработена от фина кожа, й служеше за украшения и други скъпоценности. Сега тя криеше друга скъпоценност. Едно малко детско трупче почиваше в нея. Един малък сух труп, една отпусната главица с хлътнали, затворени очички. Ръчичките му бяха съединени на гърдите и Помпадура беше поставила в тях бяла роза. Дъщерята на Казота искаше да погребе детето, онова дете, плод на младежката й любов, което злината на старата държа цели десет години консервирано в спирт.
От вчера вечер, когато беше направила това откритие, не можеше да помисли за нищо друго. За пръв път през онази нощ черният майор намери вратите на своята любовница затворени. Тя му беше съобщила по слугата, че има силна мигрена и не може да го приеме. А колко страстно го очакваше само преди един ден! Не беше го виждала от близо седмица. В последно време Помпадура не беше особено доволна от любовника си. Тя не вярваше повече в него, подозираше го, че я лъже с друга. Но как, с кого — още не можеше да узнае. Дори шпионинът, когото имаше при Естерхази, неговият кочияш, не можеше да й даде ясни сведения. Нищо, освен това, че старият слуга на графа, Баптист, беше уволнен изведнъж без никакъв мотив. Това я беше разгневило ужасно много, докато изведнъж смъртта на майка й и откриването на малкото детско трупче даде друга насока на нейните мисли. Сега се чудеше къде да намери спокойно място за гроб на детето си.