Шейната спря. Бяха стигнали в края на гората. Помпадура слезе и взе в ръцете си кожената кутия и още един предмет, завит в хартия.
— Ще ме чакаш тук — заповяда на кочияша — колкото и да закъснея.
Той също слезе и покри потните коне. Беше свикнал с капризите на своята господарка, така че нищо не го учудваше вече. Беше добре платен и това му стигаше.
Помпадура изчезна в близката гора. Тя крачеше леко и унесено без да обръща внимание на неутъпкания път. Често потъваше до колене в снега, измокряйки краката си, макар и обути в топли ботушки. Не можеше да изкопае гроба близо до края на гората. Трябваше да влезе по-навътре. Вървя близо час. Нощта се беше вече надвесила, но луната и блясъкът на снега й светеха достатъчно.
Най-после намери подходящо място. То беше близо до стар дъб, чиито клони, покрити със сняг падаха до самата земя. Тук снегът беше по-тънък и земята бе разровена от някакви животни.
Тя остави кутията, разви хартията и извади малка желязна лопата. Необикновената й работа беше тежка. Пот потече по челото й и трябваше от време на време да си почива. Замръзналата земя се копаеше трудно. Накрая тя все пак успя да изрови гроб, достатъчно голям, за да се побере в него малкият ковчег на бедното дете.;Помпадура взе кутията, притисна я към гърдите си и после я остави бавно в гробчето.
— Най-после след десет години ще намериш покой, бедно мое дете — промълви тя, а от очите й се търкулнаха едри сълзи. — В мир и спокойствие ще спиш тук, сладка моя рожбо, далече от шума и заразата на Париж. Звездите ще осветяват самотния ти гроб. Остани с Бога, остани с добро, мило мое дете. С тебе заедно заравям тук моята младост и всичко онова, което е било добро и благородно в душата ми. Вземи в този гроб всичко със себе си… Сбогом…
Тя прекъсна изведнъж, защото зад гърба си чу подозрителен шум. Значи някой е наблюдавал печалния й труд? Озърна се изплашена. В следния момент подскочи, издавайки вик на уплаха. Зад нея стоеше мъж с дълга черна брада. С ръце, скръстени на гърдите, той стоеше пред нея, като гледаше изпитателно с черните си лъчезарни очи. Мургавото му лице беше дълбоко набръчкано и измъчено. Беше облечен в старинно облекло на циганин от унгарските степи. Тесни панталони, ботуши, богато бродирана риза, над която беше наметната затворена кожена полушубка — това беше живописният костюм на непознатия. Вероятно беше някакъв авантюрист. Онова, което безпокоеше Помпадура, беше обстоятелството, че мъжът държеше в ръката си пистолет. Със светкавична бързина и тя извади от палтото си малък салонен револвер и го насочи към човека с черната брада.
Тогава той отпусна оръжието си и разтвори ризата на мощните си гърди.
— Стреляйте, госпожо — изрече спокойно и с достойнство на развален френски език, — но се целете добре и ще ми доставите голямо удоволствие, ако ме убиете на място.
Помпадура също отпусна револвера си. Беше разбрала, че този човек не искаше да вземе чужд живот, а по-скоро своя собствен.
— Госпожо, видях ви да плачете — продължи циганинът — и мога да си представя, че не сте заровила в земята метални съкровища, а част от собственото си сърце…
Помпадура направи мълчалив знак на съгласие.
— О, госпожо, има моменти, в които нашето сърце се къса на парчета! Онова слабо сърце, което е така лудо да люби, да вярва и да се остави да бъде излъгано…
Последва минута на гробно мълчание. Циганинът се приближи до малкия гроб.
— Защо не направихте този гроб малко по-голям? — усмихна се болезнено. — Тогава би имало място и за мен.
Помпадура дойде на себе си, приближи се до него и постави ръката си на рамото му.
— Защо искате да се самоубиете? — го запита. — Вие сте млад, животът може пак да ви се усмихне. Защо да се прощавате така рано с него! Ако се нуждаете от пари, бих могла да ви помогна с известна сума, ако ми обещаете, че ще премълчите видяното и ще оставите непобутнат малкия гроб, в който почива моето дете.
Тогава циганинът се изправи гордо.
— Госпожо — направи той достоен жест, — за моето мълчание може да бъдете сигурна, гробовете са свети за циганите. За това се кълна в Хекате, голямата майка, която закриля мургавите синове на унгарската пуста.