Той млъкна, за момент, после продължи с презрителен тон:
— Колкото до вашето парично предложение, ще ви отговоря така: Аз съм Аладар Форкаш, царят на цигуларите.
— Как? — възкликна Буланси и неволно отстъпи назад. — Вие сте прочутият артист, за когото говори цял Париж с такъв ентусиазъм, този, който всяка вечер бива аплодиран във „Фоли Бержер“?
— Беше аплодиран, госпожо — отговори Аладар Форкаш глухо. — Сега всичко това принадлежи на миналото. Струните на моята цигулка се скъсаха подобно на тези тук — той се удари в гърдите с юмрук, — където любовта ги беше накарала да пеят… Ах, госпожо, измениха ми по нечуван начин. Проклет да бъде часът, в който стъпих в Париж. Тя беше моя, всецяло моя, Мелиора, моята Мелиора. Ако бях останал с нея в пустата, ако бях се скрил с нея в някоя самотна колиба, между вълците… Бога ми, би било хиляди пъти по-добре, защото нямаше да ме сполети това нещастие… Вълците разкъсват хората само когато побеснеят от глад. А съблазнителят на жени е един вечно гладен звяр. Моят живот е сложен, разбит, изкуството ми унищожено и се заклех, че само един път ще накарам лъка ми да заиграе отново по струните. Тогава ще изсвиря песен толкова весела и пленителна, толкова огнена, както само циганин може да свири. И знаете ли, госпожо, къде ще бъда тогава с моята цигулка?
Той хвана ръката на госпожа Буланси, като я гледаше със святкащ поглед.
— Ще бъда радостен като никой друг на земята, когато свиря на гроба на граф Естерхази.
С вик на ужас Буланси се изтръгна от ръцете на циганина. Той изтри потта от челото си и продължи спокойно:
— Извинете ме, госпожо, уплаших ви с избухливостта си. И за какво ли ви разказах това? Какво ви интересува моето състояние и тоя човек, оня триж проклет граф Естерхази, който ми отне най-скъпото нещо в живота? Вие сте бледа, треперите… Позволете ми да ви подкрепя ида не говорим вече за това.
Буланси дойде на себе си.
— О, не, да говорим — помоли тихо. — Вашият разказ ме заинтересува много повече, отколкото си представяте… Кой, впрочем, не би споделил болката на един голям артист? Вие казвате, че граф Естерхази ви е сторил зло? Той е отвлякъл Мелиора, вашата любима?
— Той задигна жена ми и сега е неин любовник?
— Сега? — викна госпожа Буланси. — Казвате сега?
— Да, госпожо, докато ние тук говорим в гората, заобиколени от пустота и сняг, тя, неверницата, почива в прегръдките на мизерника.
— Лъжете!
— Желал бих да бъде лъжа.
— Но аз познавам добре граф Естерхази и зная, че няма никаква жена в къщата му. Вашата Мелиора не е при него.
— У него е, видях я със собствените си очи. Но е облечена като мъж, носи ливрея на камериер.
— Ах, господи! Нима е вярно!
Сега всичко се изясни пред очите на Помпадура. Ето защо, значи, черният майор уволни стария си слуга Баптист. За да направи място на любимата си циганка. Ето защо така ненадейно го беше обладало чудноватото му желание да разполага с новия си слуга, който не беше друг, а преоблечената му любовница, която трябвало да спи нощем на меча кожа пред прага на спалнята му. Ето как подло беше я излъгал той!
Като светкавица премина през ума й мисълта, че трябва на всяка цена да отстрани тази съперница. Да накаже и Естерхази за тази измяна тя и не помисли, защото обичаше този човек така сляпо, че за нищо на света не би поискала да му стори зло. Ето защо реши да се осигури и от страна на този циганин, който беше се заклещя да си отмъсти на черния майор. Тя реши да не го изпуска от очите си, за да не предприеме нещо против любовника й. След като поразмисли един момент за всичко това, тя се обърна към Аладар Форкаш.
— И наистина — каза му, — нима сте дотолкова обезумял, че искате да се лишите от живота си заради една невярна жена?
— Какво да диря още на този свят — промълви с болка циганинът. — За мене няма вече нито слънце, нито звезди, нито пролет, нито щастие. Мелиора беше слънцето и моята звезда, пролетта и щастието на живота ми.
— Отмъстете си за нея! Аладар поклати печално глава.
— Опитах се веднъж и не успях. Втори път нямах вече смелост да й сторя нещо лошо…
— Разбирам — въздъхна печално Помпадура. — Който обича, винаги е склонен да прости, дори и тогава, когато прошката е слабост. Но защо тогава не се постараете да спечелите отново любовта й?
— Как бих могъл да го сторя? Оня, който ми я открадна, я крие от света като скъпоценна реликва. Един-единствен път можах само да я видя оттогава, но без да мога да й говоря. При това едва не заплатих с живота си…
— Как? Разкажете ми.
Форкаш прекара умислено ръка по черната си къдрава коса:
— На третия ден след като графът отнесе Мелиора, не можах да устоя да не я видя. Издебнах случай и се промъкнах в съседната къща. Качих се на тавана, а оттам на покрива. След това преминах на покрива на Естерхазиевата къща. Знаех, че в нея е скрита Мелиора. Спуснах се надолу по водосточните тръби. Нощта беше тъмна и никой не можеше да ме види. Останах така увиснал пред един прозорец, чиито пердета не бяха спуснати. И тогава…видях. Защо ме измъчвате да ви кажа, да си припомням какво видях… Те се целуваха, прегръщаха, смееха и пиеха пенливо вино от сребърни чаши. Познах жена си, макар и да носеше мъжки дрехи… След това свещите угаснаха. Имах със себе си зареден с четири куршума револвер. С едната ръка се държах за тръбата, а с другата насочих револвера към прозореца. Исках да убия и двамата, а после и себе си… Но защо треперите, госпожо? Нима моето отмъщение не щеше да бъде справедливо?… Тогава, в момента, когато пръстът ми натискаше спусъка, ръката, с която се държах, отмаля, отпусна се и аз полетях стремглаво надолу. Трябваше да събера цялото присъствие на духа си, за да не се разбия долу на паважа. На следващия ден отидох още веднъж, но намерих вратата на тавана на съседната къща заключена, а вратата беше доста солидна, за да мога да я разбия. Тогава реших да умра и да предоставя отмъщението на Бога, което рано или късно ще сполети тези двама мизерници.