Ужасена, Помпадура слушаше разказа на циганина. Потрепервайки, тя си помисли за опасността, която е висяла над главата на Естерхази и от която по една случайност се е отървал.
Сега тя протегна ръка на циганина:
— Вие сте смел човек и аз се възхищавам от вас. Ще ви помогна да завладеете отново вашата Мелиора… Искреност за искреност, доверие за доверие. Аз съм любовницата на Естерхази и имам над него по-стари права, отколкото оная, с която сега ми изневерява. Разбирате ме, нали, че е и в мой интерес да разделя Мелиора от графа. А това ще стане. Бъдете спокоен! Ще ми помогнете и вие, но трябва да се закълнете, че без мен няма да предприемете нищо против графа или против странния му прислужник.
Аладар Форкаш стисна ръката, която му бе протегната.
— Заклевам се! — произнесе тържествено.
— Добре. Обещавате ми, че няма да посягате и на собствения си живот!
— Обещавам ви.
— Елате сега с мене в моята шейна… До вратите на града ще ме придружавате. Къде живеете?
— Преместих се от хотела, където заедно с Мелиора заемахме апартамент, в един мръсен хан — „Веселият руснак“. Не исках да открият следите ми в Париж, а там съм сигурен.
— Добре, сега знам къде бих могла да ви намеря, когато ми потрябвате. Имате ли нужда от пари?
— Благодаря ви, имам достатъчно.
Те си стиснаха още веднъж ръцете, сякаш с това искаха да скрепят отмъстителния си съюз. После циганинът помогна на жената да заровят гроба на детето. Помпадура хвърли още един тъжен поглед към мястото, където беше скътала последния си спомен от младежкия си сън и тръгна сподирена от Аладар.
Кочияшът остана като гръмнат, като видя господарката си да излиза от гората с човек, облечен така фантастично и си помисли за много неща, които не смееше да изговори.
Пред вратите на града чудноватият човек слезе.
— В скоро време ще чуете за мен — пошепна му жената. — Отмъщението ми няма да закъснее и колкото по-сурово бъде, толкова по-добре…
Шейната тръгна и циганинът дълго се взира след нея.
19.
В „Пале Роял“, едно от най-луксозните заведения в Париж, седяха граф Естерхази и майор Пати дьо Клам. Те току-що бяха поръчали нова бутилка, пушеха фините си хавански пури и бяха в отлично настроение. Луксозно обзаведеното заведение беше препълнено с посетители, които принадлежаха към най-отбраното общество на Париж. На съседната маса седеше един господин, млад мъж, който изглеждаше погълнат от четенето на чуждестранен вестник, а от виното, което стоеше пред него, отпиваше рядко. От време на време очите му се вдигаха от вестника и се отправяха към масата, където двамата офицери си говореха на доста висок глас.
— И тъй, значи няма още никакви вести от Алжир? — запита черният майор колегата си. Пати дьо Клам изтърси малко нервно пепелта от пурата си.
— Известия имаме — отговори той, — но не са радостни за нас. Пикар върви от успех към успех. Неотдавна пак излезе победител при едно сблъскване с бедуините. Няма да мине дълго време и той ще покори окончателно това бунтуващо се племе. Тогава волю-неволю министърът на войната ще бъде принуден да го повика обратно в Париж, където полковникът вероятно ще бъде посрещнат като победител и герой.
— По дяволите — измърмори черният майор. — Защо Пикардин не изпълни дълга си и не се възползва от първия удобен случай, за да изпрати куршум в главата на своя началник? Нима съм се излъгал в този човек.