— Тъй ли! Какво друго би могъл да направи, освен да се цели добре?
— Лъжете се — отвърна Натузиус решително. — Естерхази е човек, който несъмнено ще постави в ход всичко възможно, за да излезе победител в този дуел, защото неговата чест също няма да му позволи да се остави да бъде победен от цивилен.
— Но какво би могъл да направи — забеляза Леон Бернард. — Две неща са решителни за изхода на един дуел — сръчност, (тук е въпросът дали Естерхази е по-добър стрелец от мене или не) и щастието.
— Щастието? — повтори Пиер Натузиус със странна усмивка. — Не сте ли чувал, млади ми приятелю, че има хора, които умеят да подпомагат щастието и да го форсират, ако мога така да кажа, т.е. да прибягват до непозволени средства, за да си осигурят щастието за всеки случай. Не сте ли чувал, че черният майор е способен да осигури щастието чрез измама? Да, чрез измама — възкликна възбудено Натузиус и удари гневно с юмрук по масата. — Този мизерник не би се поколебал да я извърши, защото е извършил и други много по-големи престъпления от това. Трябва да очакваме от негова страна всичко, дори и някой капан. Например, да ви даде в ръцете някое просто оръжие, чрез уловка, а той да се осигури с добро, което познава.
Леон побледня.
— Подобни деяния не ми са познати, не ги разбирам и без друго не бих могъл да се защитя от тях — изпъшка той.
Нотариусът ложи ръка на рамото му. В очите на стареца искреше непримирима омраза.
— Кураж, млади ми приятелю, кураж! Една чиста съвест и меки, ясни очи винаги могат да бъдат победители против злото и порока. Аз съм с вас и бъдете сигурен, че няма да се оставя да ме заслепят. Сега, обаче, трябва да се разделим. Вие, за да можете да си отпочинете няколко часа, а аз, за да си осигуря преди всичко добър лекар. Ще помоля домашния си лекар, доктор Бургер да ми даде своята помощ.
Леон протегна признателно ръка на нотариуса.
— Виждам, че сте ми приятел — каза той. — Не зная с какво съм заслужил толкова доброта и благородство.
— Заслужавате го — отвърна Натузиус, поемайки ръката на младежа, — защото се вдигнахте смело срещу един лъжец, клеветник и подлец. Стоейки до вас, аз стоя на страната на правото и истината. Освен това, желая искрено да ви изповядам, че храня лична, неугасваща омраза към черния майор. Презирам този човек, негов враг съм и ще го унищожа със същата сигурност, с която изгрява слънцето.
Тези двама мъже, които случаят направи приятели по един чудноват начин, се разделиха. Леон Бернард пое за вкъщи, но не само за да си отпочине, а и за да постави в ред земните си работи. Той написа писмо до приятеля си Валберг. Младият немски работник сега беше в Америка по поръка на тайното общество, на което беше член. Долорес също беше с него. Леон знаеше адреса, на който можеше да пише на Валберг и беше уверен, че ще получи писмото му. Той му написа пред каква опасност се намира и в случай, че падне на полесражението, той се сбогуваше с него и с любимата му. Главната цел, обаче, на това писмо беше да помоли приятеля си да се грижи братски за Жоржина след излизането й от затвора, за да се уреди да наследи чифлика му в Белмари. Едно нареждане в този смисъл, валидно пред съдилищата, беше прибавено към писмото. След това той писа й на Жоржина. Редеше трогателни, прощални думи, много нежности и я уверяваше още веднъж, че никога не е обичал друга, освен нея и че ще умре с нейното име на устните си, ако щастието му измени при дуела, в който той се бори за нейната и неговата чест…
Подписа се без ръката му да трепне. След като надписа адресите на пликовете и ги запечата, помоли хазяйката си чрез една бележка да пусне двете писма в пощенската кутия в случай, че не се върне вкъщи до другата вечер или ако дотогава не получи известие за него.
След това угаси лампата, съблече се и легна. Спа дълбоко и спокойно до четири и половина, когато будилникът му го събуди.
Да живее или да умре?…
Кой можеше да знае това, когато след час щеше да стои лице с лице срещу дулото на револвера на един заклет враг!…
20.
Бурна зимна сутрин се спусна над Париж. Булонският лес беше пуст. По пътищата, които вчера още бяха пълни с шейни и по които отекваше песента на звънчетата и плясъкът на камшиците, сега не се виждаше никакъв живот. Само враните и свраките бяха господари на възхитителните парижки паркове. Зловещите птици диреха храна под него. На орляци се прехвърляха шумно от място на място и изпълваха въздуха със своите гладни крясъци.
Само в ясеновата горичка, където Белмарската гора се сливаше с Булонския лес, стояха двама души. Обвитите в дълги офицерски пелерини бяха граф Естерхази и Пати дьо Клам. Естерхази беше блед. Виждаше се, че цяла нощ не беше спал. Очите му бяха зачервени и силно уморени, но погледът му излъчваше огнени мълнии. Под мишницата си държеше елегантна кутия от абаносово дърво, кутията с пистолетите.