— Не, не — викна тя. — Трябва да се съвзема. Не мога да отида до леглото му в това положение. Бих го разсърдила, бих влошила болестта му. Трябва да се владея, ако ще и самата Мелиора да излезе насреща ми. Не трябва в никакъв случай да издавам възбудата си. Ще гледам спокойно в очите й, ще говоря любезно с нея. Ах, каква нетърпима, непоносима комедия! Но трябва да постъпя така!
Тя владееше изкуството да се преструва. Оттегли се в будоара си и повика камериерката да я облече. Черна, семпла, но елегантна рокля покри прекрасната й талия. И този път, както винаги, черен воал покри лицето й. След това тя излезе от къщата.
Въпреки че имаше на разположение прекрасна, елегантна кола, тя не се възползва от нея, а нае от пиацата, защото между нея и графа имаше споразумение никога да не оставя своята собствена кола да я чака пред вратата му. Портиерът я познаваше добре и я остави да влезе.
— Жив ли е още? — запита тя стареца, който й беше предан, защото често пъти му даваше бакшиши.
— Раната не е толкова тежка — забеляза портиерът. — Все пак графът ще бъде принуден да остане няколко дни вкъщи, ако скоро не му омръзне.
— Кой се грижи за него?
Портиерът погледна госпожа Буланси и се усмихна.
— Новият му прислужник — отговори той.
— Как се казва?
— Струва ми се, Максим.
— Струва ти се, значи не знаеш положително?
— Положително, разбира се, не. Нито един от нас не може да говори с новия прислужник.
— Графът никога никъде ли не го изпраща?
— Никога. Много рядко напуска Стаята на графа, дори и през нощта спи там.
Тези думи удариха госпожа Буланси право в сърцето. С треперещ глас тя продължи да разпитва:
— Прислужникът Максим и сега ли е. при леглото на господаря ти? Защо не са му довели милосърдна сестра?
— Защото сам графът не поиска.
— Кой лекар го лекува?
— Един добре известен военен лекар.
— Кой го доведе?
— Господин майор Пати дьо Клам. Той докара и графа с файтон от полесражението.
Госпожа Буланси извади от джоба си монета и я подаде на портиера.
— Дръж добре отворени очите си — му нареди, — няма да те забравя никога.
Бъдете спокойна, госпожо, вие знаете, че съм ваш…
Буланси се канеше вече да напусне стаята на портиера, където беше влязла, докато траеше този разговор, но старецът я помоли да остане още малко:
— Имам още нещо на душата си, госпожо, и желая да ви докажа, че държа на вас като ви разкажа всичко.
— Говори тогава!
Старикът смръкна малко емфие и продължи:
— Представете си, госпожо, тук се случи нещо много странно. Както си стоях тази заран, около девет часа, така, без да мисля за нещо, изведнъж пред нас спря един затворен файтон. Господин майор Пати дьо Клам скочи бързо от него и дотърча при мен.
— Дядо — прошепна ми той, — твоят господар е ранен на дуел, не вдигай шум и ела да ми помогнеш да го занесем в стаята му.
Старият вратар се огледа притеснено. И пак заговори:
— Можете да си представите как се изплаших. Вярвайте, треперех с цялото си тяло. Но успях да се овладея, взехме го внимателно от файтона и го понесохме нагоре по стълбите. Лицето му беше бледо като восък, очите му бяха затворени. При всяка стъпка издаваше болезнен стон. Стигнахме горе без никой да ни види. Влязохме в стаята и нагласихме графа на леглото му. Изведнъж вратата на работния му кабинет се отвори и Максим, неговият прислужник, се спусна от вътре. Знаете ли, госпожо, каква физиономия направи! Очите му се разтвориха широко и кръвта изчезна от лицето му.
— Мъртъв ли е! — викна той, сякаш беше загубил ума си. — Убиха го… Ах, господи, не бих могъл да живея без него.
И преди още някой да е успял да го спре, той се хвърли към графа и започна като луд да го целува.
— Луд ли си — кресна господин Пати дьо Клам, изблъсквайки го настрана. — Как можеш да безпокоиш един тежко ранен.
Тогава Максим му хвърли страшен поглед, госпожо, от който и на мен кръвта ми се смрази.
— Назад, господине — викна той и се изправи гордо, сякаш беше военен министър, а Пати дьо Клам прост войник. — Назад, ви казвам, този човек е мой и само мой!.
— Ах, такава ли била работата?… Тогава моля да бъда извинен. Надявам се, че моят приятел е в добри ръце…
Майорът се поклони и правейки ми знак, се отдалечи от стаята. Един стар служител не трябва да подозира своя господар, но след всичко това и едно дете може да отгатне, че Максим не е момче, а момиче.
— Не казвай никому нищо — нареди госпожа Буланси. — И още веднъж ти повтарям — бъди наблюдателен и ми съобщавай всичко, което става тук.
С леко движение на главата, госпожата поздрави новия си шпионин, после изкачи бързо стълбите, без да вдига шум.