Вратата, която водеше към салона на Естерхази, беше заключена, но госпожа Буланси имаше ключ. Тя отключи тихо вратата и на пръсти мина през салона. Пред вратата на спалнята му спря. Наведе се и погледна през дупката на ключалката. На края на леглото, което се виждаше добре, седеше прислужникът Максим. Дрехата му беше разкопчана, може би поради горящата печка. Госпожа Буланси видя добре закръглената му гръд, покрита с тънка дантелена риза, която съблазнително се надигаше под дрехата. Въпреки че беше предупредена и подготвена за това откритие, тази картина я накара да потрепера. Тя прехапа устните си, за да не издаде вик на ярост. Въпреки всичко желаеше да види и чуе нещо повече.
Видя как циганката се наведе над Естерхази и страстно го зацелува. Той отвърна леко на нейните целувки. Ръката на госпожа Буланси затрепера така силно, че тя пусна дръжката от страх да не се издаде неволно. Сърцето й диктуваше да бъде спокойна. Но мизерницата целуваше мъжа, който беше неин, целуваше устните му, които тя не би позволила да бъдат докосвани от ничии, освен от нейните, защото тя беше направила толкова много за него!
Каква услуга му беше направила тази чужденка, какво представляваше тя за него? Беше ли го спасила поне от една беда, отстъпвала ли му е имот, запазвала ли го е от някое зло? Госпожа Буланси се въздържаше с мъка да не се втурне вътре и да не хване за гушата съперницата си.
Но и сред тази необуздана ярост хладният й разум надделя. Тя желаеше да удари своя враг малко по-иначе, затова отвори вратата. Мелиора стана бързо от леглото и докато страните й бяха пламнали, треперещата й ръка закопчаваше дрехата върху гръдта. Госпожа Буланси се престори, че нищо не е забелязала и като че ли младият прислужник не беше й направил никакво впечатление. И наистина, нейното внимание беше всецяло насочено към болния, който лежеше на леглото си и чието анемично и бледо лице силно я беше изплашило.
— Обични ми — викна тя, — о, бедничката ми любов, какво са сторили с теб?
Тя се наведе над него и го целуна по челото. За нищо на света сега не би се докоснала до устните на Естерхази, по които още горяха целувките на другата.
— Ранен съм — продума едва чуто черният майор, докато погледът му неспокойно се насочваше ту към едната, ту към другата от двете жени. — Един куршум, дявол да го вземе каналията, ме улучи… Ах, никога не би се случило това, ако не…
— Моля те, бъди спокоен, не се вълнувай.
— Искам да говоря… Трябва да ти кажа нещо много важно, което не бива да се отлага. Хей, Максим!
— Какво ще заповяда господин графът? — Мелиора не помръдна от мястото си. Нарочно се бе отстранила от светлината на лампата, за да не може госпожа Буланси да види лицето й.
— Остави ни сами, Максим. Върви в съседната стая и чакай докато те повикам.
Радостна, че така лесно се отърва от това неудобно положение, Мелиора се упъти към вратата. Но веднага чу зад гърба си:
— Остани за момент, Максим. Ела насам, по-близо, по-близо… Да не би да се страхуваш от мен?
Волю-неволю, Мелиора трябваше да послуша. И госпожа Буланси не я остави, докато не разгледа добре лицето й. В продължение на няколко мига тя я гледа с враждебни очи. Естерхази цял трепереше в леглото си. Той се страхуваше да не избухне сцена между двете жени. Но в следния миг се освободи от страха си. Госпожа Буланси изрече благо:
— Това е нов прислужник, нали? Не съм го виждала досега в тази къща…
— Разбира се, Максим е тук едва от няколко седмици.
— На мястото на Баптист. Защо го изпъди?
— В последно време беше станал много небрежен и ми се струваше, че не е достатъчно честен…
— Тогава си направил добре, че си го прогонил. Ти имаш много добър господар, Максим, и вярвам, че ще му служиш предано.
Мелиора се поклони, без да каже нещо.
— Добре ли се грижиш за господин графа, следваш ли всички предписания на лекаря?
Циганката остави пак Естерхази да отговори:
— Максим изпълнява повече от добре дълга си. Можеш спокойно даме оставиш на грижите му. Той е чудно момче и казвам пред него, че не бих го заменил за нищо на света.
Госпожа Буланси положи голямо усилие да се овладее пред този намек, още повече, че забеляза ехидната усмивка по устните на циганката. Но и този път тя не издаде вътрешната си буря нито с един жест или поглед. Взе портмонето си и извади от него златна монета, която даде на Мелиора с добродушна усмивка.
— Вземи това — каза тя с покровителствен тон — и бъди и занапред верен и предан слуга на господаря си. Тогава винаги ще имаш моето благоразположение.
— Благодаря ви, госпожо — пошепна дегизираната жена, навеждайки се да целуне ръката на госпожа Буланси. Но тя бързо отдръпна ръката си.