Помпадура прекъсна монолога си. Един младеж пресичаше площада пред „Нотр Дам“. Светлината на пълната луна падаше върху лицето му. Беше Мелиора. Тя беше облечена в тъмен костюм, а върху раменете си имаше леко манто. Буйната си коса беше скрила под малка черна шапка. Помпадура я позна отдалече и я посрещна. Идеше й да викне от радост, че вижда успеха на замисъла си.
Мелиора, без да забравя ролята си, я поздрави почтително.
— Дойде ли, Максим — възкликна Помпадура, преструвайки се на неспокойна. — Как е господарят ти?
— Господин графът няма вече треска и върви, госпожо, към оздравяване.
— Какво каза лекарят?
— Зарадва ни, че най-много след осем дни господин графът ще може да напусне леглото.
— А сега сам ли го остави?
— Да, госпожо, той не поиска и да чуе за прислужничка или за друг слуга.
— Бедният граф, ще почувства твоето отсъствие! Мелиора не забеляза заядливата ирония, която криеха тези думи.
— Смятам, че няма да отсъствам дълго.
— Без съмнение. Господин графът не ти ли каза, че ще изпълниш някои и други работи, които изискват преди всичко пълно мълчание и дискретност?
— Зная да мълча и ще мълча, госпожо.
— Но ти е необходима и известна доза кураж, младежо. Трябва да слезеш в тъмни подземия и да минеш през места, където рядко стъпва човешки крак. Страхувам се, че не ще бъдеш в състояние да изпълниш това…
— Не се страхувам от нищо — възкликна Мелиора почти забравяйки ролята, която трябваше да играе. — Аз съм бродил нощем из пустата тогава, когато по небето не е имало нито една звезда и вълците вият наоколо, аз…
Изведнъж тя млъкна, разбрала, че без малко щеше да се издаде. Помпадура се вгледа в своята дегизирана съперница и изрече подигравателно:
— Но как си стигнал в унгарските пусти? Говориш наистина като че ли си истински циганин.
Мелиора почервеня цяла.
— Бях — промълви тя, — служих… две години у един унгарски барон, който имаше замък в пустата.
— О, тогава навярно си виждал цигани през живота си.
— Виждал съм…
— Трябва да са интересни хора, нали? Но сега си спомням, че неотдавна дебютира във „Фоли Бержер“ един циганин, който е, говори се, голям артист… Как го викаха? Ах, да! Аладар Форкаш. Не си ли го срещал случайно в пустата?
Мелиора остана с втренчени в госпожа Буланси очи. Пронизаха я студени и горещи тръпки. Страшна мисъл премина през ума й. Не се ли криеше опасен замисъл зад думите на тази жена или това беше само една случайност? Защо споменаваше Аладар Форкаш, човека, чието име само караше Мелиора да трепери с цялото си същество!…
Докато се водеше този разговор, те стигнаха до прага на „Нотр Дам“.
— Да влезем — побутна я Помпадура.
— Как, в църквата — възкликна Мелиора, взирайки се страхливо в тъмната вътрешност.
— Да, тук трябва да влезем. Под олтара има един подземен вход. Оттам ще стигнем до къщата, откъдето ще трябва да вземем книжа, които могат да бъдат опасни за граф Естерхази, ако попаднат в чужди ръце. Наистина пътят не е много приятен, особено нощем, но ако се страхуваш, младежо, можеш да останеш тук да ме почакаш.
— Не, госпожо, ще дойда с вас — отвърна Мелиора решително.
Тя за нищо на света не би останала, особено когато се съмняваха в смелостта й. Но ръката й се загуби в джоба на пелерината и стисна конвулсивно дръжката на малка кама, която черният майор й беше дал за всеки случай. Влезе в църквата наред със спътничката си. Гробно мълчание цареше в полутъмнината. Нищо не помръдваше. Нито едно човешко същество, никакъв звук… Скулптурните фигури по стените едва се различаваха като сенки при слабата светлина, която идваше от няколко свещници. На Мелиора й се струваше, като че ли вдигнатите ръце на тези образи й правеха знак да спре. Тя позабави крачките си. Но, Буланси я хвана за ръката и я повлече бързо към олтара. Само стъпките им ехтяха глухо под огромния свод. Стигнаха до олтара. Трябваше да изкачат пет стъпала. Дванадесетте апостоли бяха групирани, а в краката им гореше вечното кандило.
— Стигнахме — пошепна Помпадура.
В същия миг Мелиора се отдръпна назад уплашено. Пред нея се изправи мрачен образ, като призрак сякаш изникна от земята. Всъщност, той стоеше отдавна неподвижен на стъпалата на олтара. Беше монах. Бледото му лице приличаше на мумия под черната му шапка. Бялата дълга брада достигаше до пояса му. Очите му, обаче, имаха дяволски отблясък. Мрачният му поглед беше отправен към Мелиора с израз на неизразима злоба или лудост. Този поглед накара Мелиора да потръпне. Без да иска, тя се отпусна назад и скръсти ръце на гърди, сякаш искаше да се предпази от неизвестна опасност. Помпадура, обаче, се поклони почтително и дълбоко пред свещеника.