— Благословете, пресвещени отче — издума тя, поднасяйки ръката му до устните си. — Благодаря ви, че ни дочакахте така късно, когато бихте могъл спокойно да си почивате.
— Само един покой е даден на човека — беше отговорът, — спокойствието на гроба. Този, който чувства кръвта да се носи по вените му, също не знае дали в един миг студената смърт няма да обхване тялото му и не след дълго да стане плячка на червеите.
Мелиора потрепера.
— Щастливи са онези — продължаваше монахът, повишавайки глас, — които не се чувстват обременени от никакъв земен грях, които никога не са разбивали едно сърце, което с любов им се е отдавало! Те няма защо да се страхуват от смъртта!
Неговият пронизващ поглед не се отклоняваше дори за момент от бледото лице на преоблечената циганка.
— Готов ли сте, свети отче — изрече пак Помпадура, — да ни придружите през подземния таен вход, който води към оная къща, за която ви говорих?
— Готов съм и бъдете уверени, че ще намерите къщата, която търсите…
Той се обърна и изведнъж под огромния свод на църквата се разнесе зловещ смях, който прозвуча от устните му.
Мелиора не знаеше какво да мисли, но й се стори, че тоя глас беше по-млад, по-мощен, струваше й се дори, че го беше чувала някъде.
Монахът направи знак. Жените се приближиха до статуята на апостол Павел. Тук черноризецът запали с трепереща ръка борина. После натисна секретна брава, която се намираше в краката на статуята, и каменният апостол се завъртя, Тласкан от невидима сила. Откри се тъмна дупка. Тесни полуизгнили стълби водеха надолу.
— Следвайте ме, ако не се страхувате.
Старият монах заслиза надолу, държейки запалената борина над главата си.
— Върви по стъпките му — нареди Помпадура на мнимия слуга на граф Естерхази.
Мелиора се двоумеше. В този момент я беше обхванало предчувствие, което й казваше, че я очаква опасност. Но беше вече много късно, за да се отърве от фаталността.
— Напред, Максим — й викна Помпадура и я тласна леко към стълбите.
Трябваше да се подчини и да върви. Помпадура я следваше.
— Внимавайте — каза им монахът по-долу — да не се докоснете до главата на апостол Павел, защото веднага ще се върне на мястото си, й тогава сме загубени!
— Загубени? Защо? — попита Помпадура.
— Защото тогава никой няма да бъде в състояние да го помръдне от мястото му. Ще останем затворени завинаги в подземието.
Те продължаваха да слизат мълчаливо по стълбите. Червената светлина на борината осветяваше мрачния път. Мелиора преброи шестдесет и седем стъпала. Цяла глутница плъхове се разбягаха пред тях, уплашени от стъпките, които се приближаваха. Студен, плесенясал въздух ги удари в лицето. Мелиора почувства, че се задушава. Най-после стигнаха долу. Бяха в тесен коридор, който се разширяваше все повече с всяка крачка. Изведнъж борината угасна. Вятърът ли я беше угасил или треперещият старец я беше изтървал. Обкръжи ги дълбока тъмнина. Монахът изглежда търсеше в джоба на расото си нещо. Мина минута в дълбоко мълчание, после двете жени чуха гласа му:
— Осемдесет години, да, когато някой е на осемдесет години, духът му е като тази борина — от време на време угасва и тогава настъпва тъмнина в мозъка му… Забравил съм кибрита си… Той е горе на първото стъпало на олтара. Краката ми не държат добре, трудно бих могъл да изкача пак стъпалата на стълбата, по която слязохме… Не би ли имала ти добрината, млада госпожо, да ми го донесеш?
Тази молба отправи към госпожа Буланси. Но Мелиора възкликна бързо:
— Аз, слугата, трябва да отида, а не госпожата… Циганката искаше да се възползва от случая, за да излезе от това ужасно подземие и да не се върне вече. Тя мислеше да побегне с всички сили от църквата и да се хвърли в прегръдките на Естерхази.
Вече беше се обърнала и направи няколко крачки към стълбите, когато почувства, че е хваната за ръката и един глас й пошушна на ухото:
— Стой, младежо, заповядвам ти да останеш. Не те познавам и не мога да те оставя сам в църквата, в която има ценни предмети от злато и сребро. Не е недоверието, което ме кара да говоря така, а правилникът на църквата.
— Отивам, свети отче — обади се Помпадура. — След няколко минути ще се върна. Вие вървете бавно със слугата напред, ще намерите пътя и в тъмното, аз ще ви настигна.
Мелиора чу стъпките на госпожа Буланси да се отдалечават. Един момент тя се поколеба дали не беше по-добре да избяга, но изостави веднага тази мисъл, защото ако стигнеше до борба, без друго щеше да бъде победена в това непознато място. От друга страна, тя се окуражаваше и се упрекваше, че е недоверчива и страхлива. Какво, прочее, се беше случило, за да бъде подозрителна. Че борината угасна? Една случайност и нищо повече. И дори този подземен път, този стар, зловещ монах, мистерията, която обкръжаваше цялата тази нощна експедиция? Не беше ли я предупредил черният майор, че я очакват необикновени срещи, не беше ли й казал открито да не се учудва на нищо, което ще й се види потайно и неразбираемо? И така, напред! Няколко часа на страх и трепет, а в замяна на това признателността на обичния човек.