— Да вървим напред, сине — подкани я монахът глухо.
Същевременно тя почувства силна ръка, която я поведе нататък. Старикът я стискаше със сила и енергия, които Мелиора не можеше да подозира у един осемдесетгодишен човек. Така вървяха няколко минути в тъмнината, без да разменят нито дума. Водачът най-после спря, сякаш искаше да си отдъхне.
Изведнъж глух удар прозвуча над тях като че ли беше гръмнало оръдие. После пак настъпи гробна тишина…
— Какво беше това — пошепна Мелиора, обхваната от неописуем страх, — какво означава това?
Тогава в ушите й прозвуча зловещо:
— Питаш ме какво означава ли? Ще ти кажа, за да не се усъмниш нито за момент върху участта, която те очаква. Каменният апостол се върна на мястото си. Сега сме живи погребани.
— За Бога! — изпищя Мелиора. — Не е вярно, не е възможно… трябва да съществува някакъв изход от тази гробница… Ще стигнем, въпреки дълбоката тъмнина, до тая къща, където трябва да отидем и тогава сме спасени.
— Казвам ти, че сме загубени — повтори монахът неумолимо. — Къщата, за която ти говориха, въобще не съществува. От това подземие има само един изход и той е пазен от каменния апостол. Върви, опитай се да го отместиш. Не си въобразявай, че те лъжа. Върни се и положи всички усилия и ако го отместиш от мястото му поне колкото черното под нокътя, ще кажа, че ти си Самсон, който събори стълбовете от храма.
Мелиора едва чуваше тези думи. Мислите й се губеха в ужаса, който заплашваше да помрачи мозъка й.
— Разбрах ли те добре, отче — промълви тя със задавен глас. — Къщата, за която ми казвахте, че се намира на другия край на подземието, не съществува?
— Да, не съществува.
— Значи, аз бях подведена?
— Да, така е.
— Била съм вкарана, значи, в клопка?
— Да…
Това „да“, студено и сухо, като че ли прободе сърцето на жената.
— Хваната съм! — викна циганката с ярост, близка до полуда. — Бях вкарана в тази примка, в една гробница… ах, сега разбирам всичко! Буланси изигра грозна комедия с мен. Как се оставих да бъда измамена!
— Излъга и беше излъгана!
Монахът й пошушна тези думи с глас, изпълнен с ирония. Мелиора едва се държеше на краката си. Тя беше като парализирана от ужас.
— Значи ти знаеш коя съм — разтрепера се циганката.
— Ти си Мелиора, доскоро любимката на княз Стефан Дубиски от Красногорка, после жена на Аладар Форкаш според светия цигански закон и по-късно любовница на граф Естерхази, черния майор.
Тези думи паднаха върху младата жена като удари с чук върху главата й.
— А сега узнай и къде се намираш, Мелиора — продължи зловещо монахът. — Осъдена на смърт, ти си вече в царството на мъртвите. Огледай се наоколо и трепери от това, което ще видиш!
Той запали борината, която пламна със същия жив пламък, както и преди малко. Мелиора нададе пронизителен вик. С блуждаещи очи тя се огледа наоколо, но трябваше да мине дълго време, докато мозъкът й схване това, което очите й виждаха. Подземието, в което се намираха, беше много по-широко и по-високо, отколкото мислеше. Но нито вдясно, нито вляво се виждаха зидове. Пред тях се издигаха цели могили от скелети, кости, черепи, парчета от изгнили ковчези. Всичко това, разхвърляно в безредие, правеше гледката още по-ужасна.
— Чувствам, че обезумявам! — възкликна циганката и притисна с ръце главата си. — Хеката, майко наша, посочи ми път, по който да изляза от това царство на мъртвите.
— Напразна е всякаква молитва — пошепна монахът, — няма никакво спасение. Ти се намиращ в парижките катакомби! Който се заблуди веднъж тук, той не може повече да намери изхода. Теб, обаче, те завлякох много навътре. Може би от векове тук не е стъпвал човешки крак.
— Не ти вярвам, не ти вярвам — викна Мелиора утешавайки се, — защото, ако е така, както казваш, и ти си загубен заедно с мене.
— Ще умра заедно с теб — беше тържественият отговор. — Тук, далече от човешкия шум, далече от слънцето и звездите, далече от всички страсти, които се надвесват пред нас в живота, търсейки жертвите си, ще угаснем бавно и постепенно. Да, постепенно — повтори суровият монах, забивайки борината сред куп кости, — постепенно и бавно ще умрем двамата. Искам да ти опиша какъв ще бъде краят ни… Най-напред ще дойде гладът и жаждата заедно с неизразимите мъки. После въздухът ще ни отрови, но няма още да ни убие. След това ще дойде лудостта заедно с всичките ужаси на болното въображение. Ще се хвърлиш, може би, като хиена върху тези кости, въобразявайки си, че ще можеш да оглозгаш нещо от тях. Накрая ще дойде и смъртта! Но не смърт като на всички други хора, тиха и спокойна, не. А смърт пълна с конвулсии, сред тези купища от човешки кости. Това ще бъде участта ни със същата сигурност, с каквато аз съм при тебе. Ти, Мелиора, заслужи подобна участ!