В същия момент, докато монахът произнасяше тези думи с гръмовен глас, той хвърли расото, свали маската и дългата бяла брада от лицето си.
Пред Мелиора стоеше мургав циганин с черни мустаци — Аладар Форкаш.
23.
Тя не можа да промълви нито дума. Мелиора падна в краката му като сразена. Очакваше излъганият мъж да я убие и наведе главата си към земята, сякаш искаше да я подложи на заколение. Но циганинът я хвана с двете си ръце и я вдигна нагоре. Накара я да го погледне. — Познаваш ли ме? — запита я с угаснал глас. — Разбираш ли, че трябва заедно да умрем?
— Да умрем!? — повтори като унесена.
— Ти не поиска да живееш с мен — продължи той с още по-ужасно спокойствие. — Не можах да те заставя. Сърцето ти, чувствата ти бяха насочени на друго място… Сега те завладях отново, но не да живееш с мен, а заедно да изчезнем. Тази борина ще гори няколко дни. Искам да видя лицето ти, как твоето красиво изменническо лице ще бъде обезобразено от глада, жаждата и лудостта.
— Прошка! — промълви Мелиора. — Прошка!
— Напразно се молиш — произнесе Аладар Форкаш неумолимо. — Дори и да бих желал да те спася, не е възможно. От тези катакомби аз не познавам нито един път, по който може да се излезе. Сега обаче не искам да огорчавам последните ти дни. Обичах те, Мелиора, както навярно никоя жена не е била обичана досега и когато лудостта обхване мисълта ми и започна, може би, да те проклинам, когато ти кажа, че не ти си ми била най-висшето щастие на тази земя, не ми вярвай. Обичам те, обичам те безумно днес както и всякога!…
Слаба надежда завладя сърцето на циганката. Тя скочи и обхвана с нежните си ръце врата на циганина.
— Щом ме обичаш — прошепна му ласкаво, — изслушай ме и ми повярвай. Кълна ти се в Хеката, нашата циганска покровителка, в Хеката, богинята на нощта, кълна ти се, че ще те обичам вярно до гроб, ако ме изведеш от това подземие… Не, не ме прекъсвай, а ме изслушай докрай. Няма да останем нито час в Париж. Имам няколко хиляди франка в себе си. Те са еднакво твои, колкото и мои, защото заедно ги спестихме във „Фоли Бержер“. Ще се върнем с тях в Унгария. Не си ли спомняш оная къщица, която толкова много ни хареса, в края на гората, с бистрия извор до нея? Имаше градина наоколо, в нея цъфтяха рози, а по околните хълмове се издигаше царевица, висока колкото човешки бой… „Тук бих желал да живея с тебе — ми каза ти тогава, — тук бих желал да умра.“ Да изпълним това желание, Аладар. Да купим тая къща и да заживеем в нея с неугасима любов. Ах! Ти се усмихваш… Очите ти се изпълват със сълзи. Ела, любими, ела да дирим спасението си!…
Болезнена усмивка пробягна по лицето на циганина. После той се изтръгна от прегръдките на Мелиора и закри лице с ръцете си:
— Много е късно!
Наведе се и извади цигулката си из расото. Без да погледне Мелиора, седна върху куп кости, взе лъка и започна да свири. Струните стенеха и мелодията звучеше по-трогателно от всеки друг път… Цялото му страдание и болка чезнеше в тези звуци… Това беше чуден, незапомнен концерт!
Час след час се нижеха… Там горе, в света на живите, слънцето вече изгряваше. Аладар Форкаш, царят на цигуларите, продължаваше да свири… Най-после звуците заглъхнаха, песента замря. Аладар заспа.
Той падна с глава върху костите и черепите. До него се търкаляше цигулката, която беше изпуснал от ръцете си. Спеше дълбоко и спокойно, макар и да знаеше, че Мелиора лесно би могла да го убие. От друга страна, обаче, той беше сигурен, че тя няма да му достави това удоволствие и да скъси страданията му. Защото се боеше от самотата.
Когато Аладар се събуди, той се оказа в тъмнина. Дотътри се до мястото, където беше забил борината. Несъмнено, Мелиора я е взела и е избягала от него.
— Ще се върне — измърмори циганинът, — тя търси спасителен път, но ще се върне, без да го намери.
Той имаше право. Не след дълго се чу шумът на приближаващи се стъпки, а светлината на борината започна да се увеличава все повече. Беше Мелиора. Ръката й държеше борината и трепереше. Тя я остави пак на мястото й, после падна на земята, ридаейки безнадеждно. Скубеше черните си коси като обезумяла.