— Няма никакво спасение! — изпищя тя. — Никакво спасение… Загубена Съм… ще умра от глад. А съм толкова млада още… не искам да умра… Искам да живея, да се върна между хората! Смили се, Хеката, смили се, не ме оставяй да умра сред тази мизерия.
Бяха изминали вече три нощи и два дена, откакто Помпадура беше затворила съперницата си във вечната гробница. Аладар и Мелиора живееха между мъртвите. Гладът и жаждата ги измъчваха неимоверно. И двамата спояха до костената пирамида свити и прегърнати като че ли никога между тях не беше съществувала вражда. Мелиора първа потърси това единение. Аладар стоеше далече от нея и всеки път я отблъскваше, когато тя поискаше да се приближи до него като куче, което предчувства опасност и търси закрила у господаря си.
— Остави ме при теб — помоли го тя. — Страх ме е, вземи ме в прегръдките си… Поне ти не ме изоставяй.
— Ела тогава — прие най-после той. — Може би ще умрем по-леко, обичайки се.
И тя падна в обятията му, с глава притисната до гърдите му, отпусна се и забрави за момент ужасните мъки. Той продължаваше да я държи в ръцете си, жал му беше за нея и не искаше да я събуди.
Впрочем той беше по-слаб и от нея. И двамата бяха непоносимо измъчвани, особено от жажда. Оная чудовищна жажда, която сгъстява кръвта във вените. Думите им ставаха все по-редки и трудни, защото езиците им бяха пресъхнали. И гладът не беше по-приятен. По-голямата част от времето те прекарваха в мъчителна дрямка. Но сънищата им биваха грозни и те се събуждаха в ужасни мъки. Когато Аладар спеше, а тя не можеше да заспи, през ума й мина страшна идея. Тя имаше още камата. Какво би станало, ако убие Аладар и с неговата кръв утоли жаждата си? Два-три дни би могла да се поддържа с тая кръв, а, кой знае, междувременно може да дойде отнякъде помощ…
Но после тя се уплаши толкова от тази мисъл, че събуди циганина. Даде му камата.
— Вземи я — каза тя смирено — и не ми я давай вече. Бях измъчвана докато ти спеше от грозна мисъл, а не бих искала да я изпълня. По-добре да умра…
Аладар поклати глава. Той се сети какво беше станало в душата й. Захвърли камата далеч между купчина кости, откъдето с мъка би могла да бъде извадена.
— Защо я хвърли — викна Мелиора. — Бихме могли да скъсим чрез нея страданията си.
— Но аз не искам да ги скъся!
— Господи Боже, ти не можеш да ми простиш?…
— Когато бъдеш мъртва, ще ти простя.
После той пак изпадна в трескавия си сън. След шест часа беше събуден от охканията на Мелиора. Идеше краят на третата нощ.
— Какво ти е — пошепна той нежно и спокойно.
— Жажда — измънка едва чуто тя, — жажда ме убива… ах, само една капка вода… езикът ми изсъхва.
Аладар се наведе над нея.
— Целуни ме — каза той.
— Най-после… най-после — викна тя. — Ставаш пак човек… ще ми простиш, нали?
— Не, но целуни ме.
Тя притисна силно устните си до неговите. Но така тя го караше да страда извънредно силно. Жаждата му за отмъщение не можеше да бъде угасена тъй бързо. Още не можеше да й прости…
Дни и нощи изминаха в трескави тръпки. У Аладар кризата на лудостта не закъсня.
Той фантазираше, говореше за работи, които не можеше да види. Болните му очи сякаш в действителност виждаха родната пуста.
— Ето, там долу е чардата… Виждаш ли оная светлина? Пустата е необятна и спокойна, тиха… Защо да не посвиря малко?… Но кой ми върза ръцете!… Освободи ми ръката! Княз Стефан Дубиски ми заръча да свиря… да свиря танц… Князът иска да танцува с Мелиора… бедният циганин трябва да свири, макар и сърцето му да се къса и сълзи да се леят по цигулката му, да свири… да свири… да свири…
И движейки дясната си ръка над лявата, имитирайки с устни звука на цигулката, той запя оная песен, с която беше завладял толкова сърца и която дори и сега при лудостта му го занимаваше в последните тръпки на живота му.
Когато Мелиора го видя в това състояние и си спомни колко беше горд и красив по-рано, всяка омраза против него я напусна. Не помисли дори, че той я докара до това положение. Здравият разум на циганите се пробуди в нея.
— Излъгах го и той си отмъсти… не ми стори много нещо.
Тя стана, защото все пак имаше още сили, за да се надигне и тръгна там, където беше захвърлена цигулката на Аладар Форкаш. Вдигна я и я подаде на нещастния артист. Той я пое с треперещи ръце.
— Моята цигулка — промърмори и две големи сълзи се търкулнаха по лицето му. — Цигулко моя, ти, ти само ми остана вярна…