Взе я в ръка и започна да свири. Но какво беше това? Фалшиви тонове, без всякаква хармония излизаха сега от цигулката. Нямаше нищо от оная ангелска песен, нито следа от ония мелодични звуци на радост или болка, които доскоро завладяваха толкова човешки сърца.
Циганинът спря вцепенен. Взря се пред себе си и започна да настройва любимата си цигулка и я разгледа от всички страни, сякаш се мъчеше да открие някой недостатък. Опита отново. Напразно — беше загубил силата си… Мургавото му лице се сгърчи, черните му очи изскочиха от орбитите и грозен пламък заблещука в тях. Той прегърна цигулката, притисна я до гърдите си и диво се вгледа в нея. Сякаш това беше жена, която искаше насила да накара да го обикне още веднъж. После диво и страшно викна с глас, удавен в сълзи:
— Ах, тъй ли! И ти ми изневеряваш… И ти?… Не те ли обичах достатъчно през целия си живот?… Не те ли направих да бъдеш обект на възторзи чрез моето изкуство! Проклетнице! Може би искаш някой друг любовник, виждайки, че с мене всичко вече е свършено? Не, няма и ти да живееш повече! Няма да се докосне до теб друга ръка, няма да свириш другиму! С мен живя, с мен беше обичана… и сега с мен ще умреш! Ще те строша…
колкото и хубава да си… ще те разбия, злокобнице, ще умреш!
И бясно, с вик на обезумял, той удари цигулката в земята. Тон като изплакване се чу в предсмъртна въздишка и цигулката на Аладар Форкаш остана разбита на парчета в нозете му. Нещастникът загледа с премрежени очи останките й. После сълзи заляха брадатото му лице.
— Върви сега — викна той с треперещ глас. — На добър път в другия свят…там пак ще се съединим… и аз ще те обичам отново неизказано, безгранично много… горещо и дълбоко, както преди.
Отнасяха ли се думите му за цигулката или пък за жената с черните коси, която го гледаше няма и ужасена?
Аладар се строполи на земята. Очите му се притвориха и той започна конвулсивно да трепери с цялото си тяло.
— Умира — викна Мелиора, — Аладар умира… Той, единственият човек на света, който истински ме обича, умира! Не, няма да го оставя да умре — продължи да вика тя като луда, — ще го спася. Това е само слабост, припадък… ще пие и ще живее… С последна надежда тя ухапа ръката си, от която бликна алена кръв. После приближи раната до устните на умиращия:
— На, мили, пий, смучи и ела на себе си! Но циганинът я отблъсна с последни сили.
— Вълчица — викна той. — Кръвта на вълчицата е отровна! Старата Муша ти инжектира кръв на бясна куче… Бягай… Махни се, вълчице, искаш да ме изтезаваш, да извадиш сърцето ми… моето сърце… ах, сърцето на бедния Аладар…
Още едно грозно хъркане и всичко свърши. Мелиора падна безчувствена върху трупа му.
24.
Когато Мелиора дойде на себе си, първият й поглед падна върху борината. Слава Богу, тя още гореше. Без съмнение, светлината й не беше тъй силна, тя свършваше вече и по трепета на пламъка можеше да се види, че едва ще издържи още някой и друг час. Но засега поне не беше на тъмно с трупа на Аладар. Седна тихо до него и се вгледа изпълнена с мъка. Какви благородни черти! Смъртта още не беше унищожила спокойствието, което бе изписано върху лицето му. Мелиора отпусна главата си върху гърдите му и за първи път от три дни насам сълзите я заляха. Те течаха по лицето й и мокреха изгорелите й устни. От дълбоката й скръб идеше облекчението й. В този момент тя почувства колко силно обичаше този човек, който сега лежеше мъртъв пред нея. Той беше може би единственият, с когото можеше още да бъде щастлива. Циганите трябва да държат на себе си. Те могат само взаимно да се разбират. Който излезе вън от тая среда, вече не намира истинско спокойствие.
Мелиора целуваше студените му и бледи устни. Тя си вземаше последно сбогом. После реши да зарови трупа както може. Между купчините кости тя намери захвърлената кама. Със сетни сили Мелиора започна да копае. Но работата й напредваше бавно и трудно.
Все пак най-после гробът беше готов. Тя повлече тялото на циганина към него. Най-после Аладар Форкаш беше положен за последната си почивка. Останките от цигулката тя постави до него. После Мелиора покри тялото с изкопаната пръст. Но бедният циганин трябваше да има и паметник. Тя събра няколко кости и ги постави отгоре под формата на пирамида.
— А сега, лека ти пръст, бедни приятелю. Нека душата ти намери спокойствие в дълъг и благ сън до последния ден, когато циганите вярват, че ще им бъде дадено царството на земята, по която те сега се скитат като безотечественици.
Мелиора коленичи пред гроба на Аладар и прочете къса молитва. Това беше молитвата, която циганите произнасят пред гроба на най-обичните си същества. След това взе борината и тръгна залитайки напред. Изведнъж в душата й се пробуди, по-силно от всеки друг път желанието да живее и мисълта, че може би ще успее да намери изход, да излезе от подземието, я подтикна напред.