Тя беше ужасно изтощена и често трябваше да си поема дъх. После засмука от собствената си рана няколко капки кръв, които понамокриха изсъхналите й устни. След това продължи мъченическия си път.
Еднаква гледка й се изпречваше навсякъде, накъдето насочваше погледа си. Кости и нищо повече освен кости, черепи без очи, с изпъкнали зъби. Кости от ръце и крака, безбройни — хиляди, стотици хиляди, може би милиони. Това море от кости като че ли започна бавно да застрашава самотната жена, блуждаеща из подземието. Пламъкът на борината ставаше все по-малък и по-малък. Често пъти той трепваше и тогава на Мелиора й се струваше, че вижда някаква човешка душа в последните предсмъртни конвулсии. Да, когато пламъкът угасне, тогава ще угасне и нейният живот.
Изведнъж тя спря, разтрепери се и отстъпи назад. Кракът й се беше докоснал до нещо странно. Същевременно я удари миризма на разлагащ се труп. Това не беше скелет, не бяха кости, които почиваха тук от стотици години. Тя се овладя и преодоля чувството си на ужас и страх, наклони борината и се взря. Пред краката й лежеше разлагащ се труп на човек. Мелиора забеляза, че този нещастник е намерил смъртта си тук не много отдавна. Лицето му беше още достатъчно добре запазено, само очите липсваха, а носът му беше изяден, навярно от плъховете. Нещастникът беше елегантно облечен. Той имаше летен светъл костюм, фино изработени лачени обуща, а близо до трупа му лежеше широка панамена шапка.
Навярно мъртвият е чужденец, който е слязъл в катакомбите без водач, заблудил се е и е умрял тук след ужасни и дълги мъки, точно така, както преди малко свърши Аладар и както без друго и тя щеше да умре…
Циганката забоде борината в близкостоящите кости. После коленичи и зашари из джобовете на мъртвеца. И тя самата не би могла да каже, кое я тласна към тая постъпка. В действителност това беше донякъде любопитство, което се събуди у нея дори и в това отчаяно положение, в което се намираше. Най-напред откри една златна верижка и часовник, който беше спрял точно на два и половина. Мелиора захвърли небрежно часовника настрана. Да, ако това злото би могло да утоли жаждата й, ако с неговата цена би могла да заплати поне една чаша вода… Тогава може би не би го захвърлила така небрежно. По пръстите на мъртвеца блестяха няколко брилянтени пръстена. Мелиора ги извади и с горчива ирония се вгледа в тези блестящи скъпоценни камъни.
— Бихте ли могли да ми замените борината поне за един час — възкликна тя. — Не, не, не можете. Вашата мизерна светлина не може да ми послужи за нищо.
Тя захвърли пръстените наред с часовника и верижката. В джоба на панталоните на този мъртвец имаше портмоне, пълно с пари. Злато, сребро, банкноти — може би повече от хиляда франка. Портмонето беше също захвърлено. Мелиора претърси вътрешните джобове на дрехата и извади дебело писмо с няколко печата по него.
При слабата светлина на борината тя прочете на плика следния надпис:
| „План за откриването и експлоатирането на моите мини в Трансвал (Южна Африка)“ |
Но преди да разпечата този странен документ погледът й падна върху друг предмет, който й се стори още по-важен. Това беше малък бележник, който се подаваше изпод тялото на мъртвеца.
Мелиора го вдигна. Бележникът беше отворен. Голяма част от неговите листа бяха изписани от трепереща ръка с молив. Това беше историята на живота на мъртвеца, историята на мъченическата му смърт в катакомбите…
Мелиора се наведе и под трепкащата светлина на борината, прочете следното:
„Наричам се Том Старин и съм от Чикаго. След като работих десет години из различни машинни фабрики в Америка, започнах като инженер в най-голямата каменовъглена мина във Филаделфия, прочутата мина «Бланк Диамант» във Вилкесбар. Там извърших голяма кражба, за която бях осъден на петнадесет години затвор. Заедно с мене беше осъдена и осемнадесетгодишна девойка, дъщеря на контрольора по качеството на работата, защото се бях заклел, че момичето е моя любовница и съучастничка. След една година успях да избягам от затвора.
Отидох в Южна Африка, където тъкмо бяха започнали да се откриват големи диамантени залежи. След като прекарах няколко години в мизерия, успях да открия богата диамантена мина, за чието съществуване и днес никой не подозира. Запазих тайната, взех със себе си само няколко скъпоценни камъка и заминах за Париж. Най-напред, обаче, снех точен план на мината, с чиято помощ би могъл да се намери тайнственият път, по който може да се стигне до нея. Пристигайки в Париж, аз се хвърлих във водовъртежа на лекия живот. Хвърлях златото с шепи на всички страни. Нощите прекарвах с леки жени в шантаните. Не че всичко това ми доставяше особено удоволствие, но исках да удавя гласа на съвестта и угризението, което не ми даваше покой. Не се каех за кражбата, а за клетвата, която бях дал пред съда и като последица от която дъщерята на контрольора беше осъдена на три години затвор. Защото тази клетва беше фалшива.