Момичето никога не е било моя любовница. Напротив, винаги енергично е отхвърляло моите ухажвания. За кражбата тя не знаеше нищо и нямаше никакъв дял в нея.
Един ден, преди да напусна Париж, слязох в катакомбите в пияно състояние след бурна нощ. Не исках да взема водач. Желаех да разправям впоследствие, че съм бил сам сред този лабиринт на смъртта.
Но се заблудих под сводовете, без надежда за спасение. Почти пред гладната смърт, с последни сили пиша това писмо. С него преследвам двойна цел. Най-напред искам да се поклоня пред истината, за да премахна от душата си угризението, че съм затрил живота и честта на едно порядъчно момиче. За всичко това се кълна тук още веднъж и искам, аз, бедният грешник, да намеря смирение и покой на другия свят.
Алиса Тери, дъщерята на контрольора Уилям Тери от Вилкесбар, бе осъдена на три години тъмничен затвор за съучастие при моята кражба. Тя бе проклета и пропъдена жестоко от родителите си, защото е била моя любовница. Но Алиса Тери е невинна!
Второ. Завещавам, докато съм още с ума си, на Алиса Тери, която страда невинно по моя вина, да получи цялото мое наследство и моето богато диамантено находище в Трансвал. Планът, с помощта на който лесно би могло да бъде открито това Елдорадо, се намира във вътрешния джоб на дрехата ми, запечатан в плик.
Зная, че чрез това си дарение не бих могъл да поправя злото, което сторих на Алиса Тери, че не биха могли да се забравят пролетите сълзи и понесените страдания, но моето наследство нека тя приеме поне като знак на моето искрено покаяние и като благодарност, че беше толкова великодушна дами прости. Който и да намери трупа ми, заклевам го във всичко най-свято, да изпрати на госпожица Алиса Тери, както плика, така и написаното в този бележник. Ако тя не е жива, или не може да бъде намерена, да бъде предадено на нейния баща Уилям Тери в мините «Блак Диамант», а в случай, че и той е умрял — на съдията Джеймс Макдоналд от същата околност. Подлец и проклет да е оня, който не изпълни последното ми желание.
Парите, които се намират в мен, часовникът, верижката и пръстените да бъдат на този, който ги намери, като награда, че ще изпрати на Алиса Тери това, което оставих за нея.
Париж, 4 юли 1896 година в катакомбите.
След като прочете тези редове, Мелиора се замисли. Диамантени находища в Африка! Несметни богатства плуваха пред очите й; богатства, за които навярно си заслужаваше да се живее. Но можеше ли тя да очаква сега нещо от живота? Нейното съществуване се броеше само с часове. И все пак…. давещият се лови и за сламка. Тя не искаше да се откаже още от надеждата. Скри в пазвата си бележника на американеца и запечатаното писмо. После събра от земята часовника, пръстените, портмонето и ги постави в джоба на пелерината си. Едва успя да направи всичко това и борината угасна. Дълбока тъмнина заобиколи циганката. Тя нададе болезнен вик. Сега се почувства двойно по-самотна. Изчезна и последната й надежда за спасение. Лудо отчаяние я обзе. С протегнати ръце напред, за да не се блъска в купищата кости, тя бавно запристъпва напред. Не знаеше колко време вървя така. Чувстваше само, че силите й я изоставяха с ужасяваща бързина.
— Свършено е — измърмори тя отчаяно. — Това е краят! Ах, каква горчива орисия на съдбата! В пазвата си нося тайна, с която бих могла да си доставя милиони, а трябва да умра тук по един мизерен начин, защото и всички несметни богатства на света не могат да ми доставят парче хляб и глътка вода… Чувствам, че не ми остава повече от половин час и след това тялото ми ще гние тук, както и на Аладар Форкаш, на американеца Том Старин. Може би ще минат векове, докато някой случайно намери останките ни. Помощ, помощ! Полудявам…
Прозвуча болезнен вик. Мелиора връхлетя върху куп кост и нещо остро влезе с неописуема болка в дясното й око. Почувства лепкава маса между пръстите си.
— Окото ми изтече — изплака ужасена нещастницата. — Загубих си окото, сега съм белязана за цял живот.
Обзе я неизразима ярост. Кръвта, която течеше по лицето й, увеличи до лудост възбудата й. Като че ли костите бяха живи и можеха да почувстват нещо, така се нахвърли тя върху тях. Започна да ги разхвърля на всички посоки, тъпчеше ги в краката си. Надавайки най-разнообразни цигански проклятия, тя заудря грамадата кости, която се разсипа. Като луда продължаваше да ги хвърля на всички страни. Смееше се гласно… Отмъщаваше си на скелетите!…