Но той даваше и медицински консултации. Просяците, които висят по улиците в дъжд и сняг, често са изложени на заболявания. Тогава се заемаше с лекуването им срещу скромен хонорар. Впрочем, всичко, което припечелеше, проливаше юнашки и отлично знаеше, че няма дълго да изкара.
Но в Париж има просяци, собственици на къщи, които дават под наем, хора със спестени често пъти доста големи суми. Мнозина припечелват по двадесет франка дневно. И все пак тези мизерници продължават да просят. Те са достатъчно извратени и отнемат честно изработения грош на някой състрадателен работник. Тези подлеци заслужават затвор. Те са по-опасни от разбойниците, които поне рискуват живота си.
Истинската мизерия не реве по улиците. Тя се оттегля и страда скрито до студеното огнище и изчезва, без да привлече внимание върху себе си. И все пак можем ли да откажем състраданието си на уличните просяци?… Може би между десет от тях ще се намери един достоен за съжаление. По-добре ще е да бъдем излъгани девет пъти, отколкото да бъдем жестоки и несправедливи спрямо един-единствен истински бедняк, достоен за помощ.
Мъртвешката глава и Вълчицата бяха прогонени от тяхното скривалище и трябваше по неволя да си приберат дрипите и сопата и да заминат заедно за Париж. Тук те просеха по улиците и навсякъде, където тази чудновата двойка се явяваше, предизвикваше милост. Живееха в малък хотел, където се даваха под наем стаи на всякакви подозрителни личности. В него държаха две стаи една до друга. Сутрин имаха навик да слизат до борсата на просяците, където им се посочваше свободното място за просене през деня. Това бяха сторили и днес. Мъртвешката глава се обърна към придружителката си:
— Къде ще ме заведеш днес, Вълчице, къде ни позволяват да останем?
— На Елисейските полета — отговори му тя.
— Отлично — кимна той, — на Елисейските полета е добре да се проси, днес ще ни провърви.
— Хайде, да вървим тогава…
Вълчицата хвана десницата на слепия си другар и понечи да го поведе, когато тежка ръка падна върху рамото на Мъртвешката глава.
— Гледай ти, гледай ти! — възкликна един глас, който беше добре познат. — Това е той. Възкръснал от мъртвите, жив бил удавеният в Сена!
Мъртвешката глава позна гласа и еврейския акцент на някогашния си другар Соломон Бенас.
— Ти ли си, Соломон Бенас? — запита той. — Жив ли си още?
— Защо да не съм жив, няма нищо чудно в това, но че ти си се отървал от дисекционната маса на доктор Триколет, виж това, по-мъчно мога да разбера. Но по-добре ще сторим да се радваме, че и двамата сме живи и здрави и напразно си товарим мозъците да мислим как и защо се е случило. По-добре кажи как вървят работите ти? Не вярвам да са зле, защото те виждам в компанията на красиво същество.
Неговите малки и лакоми очи хвърляха нахални погледи към красивата Вълчица, докато произнасяше тези думи.
— Остави компанията ми на мира, Соломон Бенас — смръщи се Мъртвешката глава сурово. — Не те засяга и те съветвам да не се интересуваш от нея.
Евреинът поглади козята си брада.
— Виждам — каза той, — че си ревнив, както и някога, когато имаше хубавата Помпадура.
Слепецът се сепна. Ръката, в която държеше тоягата, започна да трепери. Споменът за бившата му жена очевидно го засегна.
— Виждам, че още не си забравил продължаваше Соломон — хубавата мургава жена, която те напусна заради един по-високостоящ господин, за да минава днес за голяма дама: А сега й върви прекрасно. Черният майор държи на нея като на очите си.
— Какво знаеш за нея? — застина Мъртвешката глава.
— Какво знам за нея ли? Знам, че сега е голяма дама и че си смени името.
— Името? Как се казва сега?
— Госпожа Буланси.
— Ах, сега минава за благородница, мизерната дъщеря на Казота. И можеш ли да ми кажеш къде живее?
— Има вила на Елисейските полета. Но внимавай, приятелю, да не бъдеш обзет от желанието за отмъщение, защото би могъл да си изпатиш грозно. Помпадура има връзки и то доста широки. Един знак от нейна страна би бил достатъчен, за да те прибере полицията, а сигурно помниш, че с полицията не си в приятелски отношения. Имаш някои и други стари сметки за уреждане. Жалко би било твоята хубава глава да падне под ножа на гилотината.
Слепецът сви рамене.
— Няма значение! — измърмори той. — Какво мислиш, Соломон, че ме е страх от смъртта ли? Не, желая я дори. Не съм аз вече оная Мъртвешка глава, какъвто бях някога, когато заедно вършехме сделките си. Сляп съм, загубих силите си, дете дори би могло да ме повали. С удоволствие бих захвърлил този кучешки живот. Но трябва най-напред да уталожа жаждата си за отмъщение! Не бих могъл да умра спокойно, не бих намерил мира в гроба, ако преди това не си разчистя сметките с невярната жена, която ме предаде… Тя трябва да чувства близостта на сляпото куче. Искам да я удуша и после няма да ме е страх да умра на улицата като псе, изгонено от всички.