— Ах, Господи, какво искаш — каза жената побледняла. — Ще ни вземат за крадци, може би…
— За убийци — допълни Мъртвешката глава. — Тебе не, дъще моя, тебе не… умолявам те, заклевам те, не отказвай последната ми молба.
Вълчицата отправи ням поглед към покритото с облаци небе.
— Нека бъде — измънка тя треперейки. — Ела и Бог да ме прости, ако извърша лоша постъпка.
След четвърт час заобиколиха вилата и чудноватата двойка влезе в градината на госпожа Буланси. Мъртвешката глава каза на водачката си да провери вратата, която за щастие бе отворена.
— Видя ли някого?
— Не. Чувам само шум от стъпки горе в една стая, където вероятно прислугата вечеря.
— Толкова по-добре. Въведи ме в къщата, Вълчице!
Тя го поведе макар и с известно нежелание. Слугите, които вечеряха на горния етаж, не чуха леките им стъпки.
— Къде сме сега? — запита слепецът, когато водачката му спря.
— В началото на стълби, които навярно водят към мазето.
— Заведи ме до първото стъпало… Така… Сега ти благодаря, Вълчице, хиляди пъти ти благодаря. Ти не можеш да си представиш каква услуга ми направи. Бързо, подай си още веднъж ръката.
Бледата жена подаде малката си ръка на грозния старец и се огледа плахо наоколо.
— Мога ли да сторя още нещо за теб? — запита тя тихо.
— Нищо. Сега сбогом и да даде Господ да се просветли паметта ти и да бъдеш пак щастлива, както навярно някога си била. Ние двамата вече няма да се видим… Моли се за мен, дете мое, моли се за душата ми, за да ми се простят греховете, които извърших и които още ще извърша!… Плачеш ли? Една сълза падна на ръката ми. Благодаря ти за тая сълза, за мен тя е като капка светена вода, която измива греховете на нещастните окаяници… А сега бягай, бягай бързо, за да не ти се случи нещо по моя вина…
— Сбогом, слепецо, сбогом!
Вълчицата изчезна като сянка навън. Когато стигна на улицата, тя въздъхна с облекчение.:
После, без да хвърли поглед назад, тръгна безцелно по парижките улици.
Мъртвешката глава слезе пипнешком по стъпалата в мазето. Той умееше да слиза безшумно и въпреки слепотата си не беше забравил нищо от стария си занаят. С едната си ръка се държеше за перилото на стълбата, а в другата държеше тоягата и торбата, в която криеше купените вещи. Накрая усети, че пристигна. Седна в най-отдалечения ъгъл, разтвори торбата, изяде парче хляб и отпи глътка вино, защото цял ден не беше сложил троха хляб в устата си. После постави обратно хляба и виното в торбата и я остави до себе си. Извади ножа. Опита острието му.
— Като бръснач — измърмори той. — Вълчицата имаше право, с него може да се заколи човек… Тъкмо това искам да направя аз. Искам да убия, искам да си отмъстя…
С диво движение размаха ножа над главата си.
— Сега ще се прегърнем, красавице Помпадура — пошепна глухо. — Този път няма да ми избягаш. Смъртта се промъкна в къщата ти и те дебне от най-скрития ъгъл на мазето ти. И ако трябва, ще стои с дни и нощи тук, в това скривалище и няма да пропусне сгодния момент, за да се качи при тебе сред лукса, в който живееш, и да те изненада. Тогава, Помпадура, безокият призрак ще ти се яви неочаквано. А после?… Ха, струва ми се, че придобивам отново зрението си… Виждам червено пред очите си… Твоята кръв, проклетнице, твоята кръв, престъпна жено!…
27.
Нека се върнем, читателю, в дните, когато полковник Пикар още служеше в Алжир. Дни горещи и опасни. Такъв беше и този. Слънцето хвърляше отвесно своите горещи лъчи над пустинния пясък. Оазисът Голеб още не искаше да се покаже пред очите на нетърпеливия ездач. Конят, който яздеше Равелак, едва носеше господаря си. Напразно конникът го подканяше с шпорите си и с камшика, напразно проклинаше и ругаеше — бедното животно беше напълно изтощено от тежкия път. Една глътка вода би го съживила, но Равелак в бързината си вместо бидон с вода беше взел съд, пълен с газ. По този начин не само бедното животно трябваше да страда през целия зноен ден от жажда, но и стопанинът му изпитваше същата мъка.
В душата на този човек гореше страстта да изпълни подлото предателство. Това го крепеше и му даваше достатъчно енергия и устойчивост. До вечерта трябваше да стигне на всяка цена в оазиса — иначе всичко беше загубено за него.
Изведнъж той нададе радостен вик. Далече на хоризонта зърна малко черно петно, което се издигаше като скала сред еднообразното пясъчно море. Навярно бе оазисът Голеб. Разстоянието дотам не можеше да бъде повече от шест мили. Ако това проклето животно имаше още малко сили, за по-малко от два часа той би могъл да бъде при Абдулах.