Равелак измъкна от джоба си шише, в което имаше още няколко глътки вино. Бяха последните капки, с които разполагаше. Но той не ги поднесе до своите устни, а скочи от седлото и насили коня да изпие виното, след като му тикна в устата и парче хляб.
Животното погълна безразлично и хляба, и виното, гледайки ездача си с очи, които сякаш искаха да кажат: „Много е късно вече, убий ме…“
— А сега напред! — викна Равелак, скачайки пак на седлото. — Само шест мили още и после ще ти позволя да издъхнеш на мира!
Силен груб удар с камшик изплющя връз благородното животно, което изглежда събираше последните си сили. Равелак, без да се интересува от него, се върна към своите мисли.
— През нощта, граф Естерхази — промърмори той, — ще бъдеш доволен от своя слуга, защото утре, когато слънцето изгрее над това пясъчно море, неговите лъчи ще блестят над трупа на твоя смъртен враг Пикар, Тогава ще ме възнаградиш, трябва да го сториш, защото си в моите ръце. Не ще се задоволя само с пари, искам и почести, искам чин на подпоручик. За теб и за твоя приятел Пати дьо Клам ще бъде дребна работа да изпросите от министерството повишаването на храбрия фелдфебел Паул Брага, а оттук нататък пътят е отворен. Капитан, може майор, а после… Дявол го взел, какво е това?
Конят рухна като ударен от гръм и Равелак се просна върху пясъка на пустинята. В същия миг се изправи на краката си и ритна жестоко животното, което се гърчеше на земята.
— Ставай, кранто проклета! — кресна той. — Ставай, че ще те пречукам! Не е време сега да се търкаляш по пясъка, хайде, дръж това, на още един!… Пак ли не ставаш? Дявол го взел, то пукна!
Равелак беше прав. Конят бе мъртъв. Той не усещаше вече ударите на жестокия си господар. С угаснали очи, с протегнати нозе, лежеше безжизнен върху белия пясък…
Равелак се отпусна убит от отчаяние. Смъртта на нещастното живот осуетяваше всичките му сметки, кроени с такова усърдие. Отсреща се намираше оазисът Голеб. Залязващите слънчеви лъчи хвърляха червеникава светлина върху неговите далечни очертания, а той трябваше да лежи тук, без да може да достигне целта. Знаеше, че е невъзможно да стигне пешком. Нощта би го застигнала по пътя, а заранта вече щеше да бъде много късно, защото полковник Пикар със своите хора щеше да е преминал дотогава фаталния проход Марбел ел Сур.
Какво можеше да направи? Преди всичко трябваше да събере сили, за да може да понесе трудностите, които го очакваха. Той отряза главата на коня си и изпи без отвращение още горещата кръв на умрялото животно. После се просна на пясъка, за да си почине. Голямото нервно напрежение, горещината, която още изпълваше въздуха, умората — всичко това го повали. Главата му клюмна уморено върху трупа на коня и той заспа. Странен шум от човешки гласове го пробуди ненадейно. Той разтърка очите си и помисли, че това, което вижда, е мираж, може би желан, но странен вълшебен сън.
На няколко крачки от него бе спрял малък керван от четирима души. Върху камила седеше младо момиче, облечено в костюм, подходящ за пустинята, а наоколо й стояха трима добре въоръжени араби, които, ако се съдеше по облеклото им, бяха от Френски Алжир. Арабите яздеха малки, бързи коне. Младото момиче направи знак на единия от прислужниците си, който й помогна да слезе от камилата.
Тя се приближи до Равелак и сега той можа да се увери, че пред него стоеше една извънредно красива жена, която е от благородно потекло. Слисването му се увеличи повече, когато младата жена му проговори на чист френски език.
— Да не би да сте гладен или жаден?
Той отговори утвърдително. Тогава младата жена направи знак на слугите си и те донесоха мях с палмово вино и различни пресни плодове, както и други деликатеси. Съдейки по тях, Равелак разбра, че тези пътници скоро бяха напуснали цивилизованите области. Нахрани се, утоли и жаждата си и благодари учтиво на щедрата чужденка.
— Добре, добре — прекъсна го тя, — не сме ви сторили Бог знае каква добрина. Пътниците в пустинята трябва да се притичват един другиму на помощ. И вие можете да ми услужите с нещо.
— На вашите заповеди съм, госпожице — отговори Равелак, изправяйки се.
— Бих ви помолила да ми отговорите на няколко въпроса — продължи дамата. — Виждам, че сте френски войник, фелдфебел, струва ми се, и служите в африканските части.
— Да, госпожице, точно така е.
— Познавате ли тогава полковник Пикар?
— Разбира се, че го познавам — възкликна Равелак усмихнат. — Той е моят началник. Казвам се Брага и сега съм адютант на полковника.
— Ах, каква щастлива среща. Кажете ми бързо, какво прави полковникът, здрав ли е?
— Здрав и читав, госпожице. Но ще ми разрешите ли да попитам с кого имам честта да говоря?