Господа съдии, аз не моля нито за пощада, нито за великодушие. Аз не моля въобще за нищо, моля ви само за правда. Най-настойчиво я желая, за да предпазя отечеството си от най-ужасното нещо, което може да стори неговото правосъдие — да убие. Господа съдии, спомнете си, че великият Волтер не е могъл цели три години наред да спи спокойно и да се храни с охота, защото знаел за един човек, който невинно страдал в затвора. И той работи дотогава, докато успя да докаже невинността на нещастния и сполучи да го освободи. Господа съдии, това е благородно и великодушно от страна на най-великия философ и поет на Франция. Ала колко ужасно и недостойно е за човека да хвърли в пропастта един невинен. Внимавайте добре, господа съдии, чрез делото Драйфус да не се лепне едно позорно петно на Франция, което не ще може да измие от челото си целият френски народ. Помнете, господа съдии, че историята най-безмилостно ще ви осъди, ако опозорите и оскверните френското правосъдие, а заедно с него и целия френски народ.
Мъртва тишина цареше в залата.
Чу се само един глас:
— Браво! Сега говори достоен и почтен мъж! Тези думи бяха казани от американката Алиса Тери.
— Обвиняеми, какво имате да кажете още? — попита майор Брисе.
— Нищо — отвърна Драйфус, като хвърли презрителен поглед към съдиите си, — нищо друго освен това, че съм невинен и че осъждането ми ще бъде равносилно на убийство.
Майор Брисе даде знак на съдиите да се оттеглят на съвещание.
В пет часа и тридесет минути те отново заеха местата си.
Пред тях стоеше гордо, с високо вдигната глава подсъдимият.
Няколко минути преди това той бе прошепнал на защитника си:
— Те ще ме признаят за невинен. Скоро ще настъпи край на страданията и мъките ми.
В това време майор Брисе прочете присъдата:
— Капитан Драйфус е признат за виновен. Гръмко, продължително „ура“ се разнесе из залата.
Осъденият издаде силен вик и заканително вдигна юмрук.
— Законът ни забранява да осъдим на смърт шпионина и Юда на деветнадесети век — каза Брисе, — ала присъдата на военния съд е по-ужасна, отколкото ножът на гилотината. Предателят Алфред Драйфус се осъжда на вечно заточение в Каена.
В залата настана шум и се разнесоха силни викове. Председателят позвъни и залата утихна.
— Преди осъденият да бъде закаран в Каена, той ще трябва да понесе войнишката деградация. Предателят трябва да се унижи пред очите на войниците и на другарите си, които е обезчестил пред целия свят с предателството си. Обвиняемият ще заплати всички разходи по делото. Военният съд е изпълнил своя дълг. Коварният шпионин Алфред Драйфус е получил възмездие за позорното си дело. За съжаление, военният съд не е в състояние да сложи предателската глава пред краката му. Нека сухата гилотина стори своето. Дано страданията и мъките, ужасният климат на южноамериканската ни колония погубят предателя Драйфус. Нека орлите изкълват предателските му очи и нека изядат мизерния му труп! Чак тогава опозореното му име ще се забрави от великия френски народ.
— Да живее Франция. Ура! Да живее републиката. Смърт на предателите!
Бурни, оглушителни викове съпровождаха тази реч. Достойният Деманш прегърна нещастника и каза високо:
— Дете мое, вашата присъда е най-големият позор на деветнадесети век! Вие сте жертва на най-ужасното заблуждение на правосъдието, което познава световната история.
Безредица и шум настанаха в галерията. Обезумялата тълпа се наведе над оградата й. Стотина юмруци се протегнаха заканително към осъдения. Безбройни чадъри и столове полетяха към нещастника. Мъже, жени и деца викаха като луди и хулеха клетника по най-позорен начин.
— Юда! Шпионин! Предател! Подлец! Куче! Заплюйте вагабонтина! Обесете предателя! Извадете очите му, за да не види никога Франция! Нека да загине в Каена!
— Хора, хора — извика Деманш, — защо искате да разпънете ближния си? Защо сте кръвожадни като диви зверове? Къде е вашата християнска любов, къде е човещината? Какво ви е сторил този нещастен, беден и невинен човек, та го хулите? Вразумете се, хора, съжалете нещастника, съжалете го!
Двама войници и сержант Жирардин застанаха пред защитника и издърпаха Драйфус от прегръдките му. Жирардин постави оковите на ръцете на осъдения и го заведе на улицата, където го чакаше кола.