— Остани с Бога, Мустафа, любимецо мой — каза той дълбоко трогнат. — Прости ми, че трябва да те пожертвам за такава противна цел, но честната дума е свята! Сбогом!
После се обърна към Равелак.
— Вярваш ли, че този е най-добрият ми кон? — запита той.
— Как да не вярвам — отговори усмихнато престъпникът. — Мустафа е царят на конете.
— Мустафа е твой. Конят отсега е твоя неделима собственост. Той ще те понесе бързо като мълния из пустинята.
— Благодаря, благородни княже, благодаря!:
— Не благодари. Твоята благодарност би ме опетнила — кресна Абдулах с променен глас. — Устоях на думата си. Но не ти казах по какъв начин ти давам Мустафа. Хайде, бедуини, вържете здраво този негодник и предател, този престъпник и убиец на невинни жени, вържете го за опашката на неговия кон!
Вик на ужас се изтръгна от гърдите на Равелак.
— Милост, благородни, прошка — изплака той и се свлече на колене пред нозете на шейха. — Искам да бъда твой роб, можеш да ме биеш, да ме убиеш, само това не!
— В горещия пясък да издъхнеш, животно долно — викна гневно арабинът. — Ти наклевети един честен човек, ти унижи Абдулах Лъва, карайки го да иска прошка, ето защо нека хиените да изядат сърцето ти и дробовете ти, врани да извадят очите ти.
Пикар, който както всички французи трепна от коравосърдечието на тази присъда, пристъпи напред.
— Гневът ви е справедлив, брате — промълви той на Абдулах, — но в този ден на радост не би трябвало да смущаващ духа си по такъв начин. Макар че този престъпник заслужава мъките на подобна смърт, моля те, дай му по-лека смърт. Нека моите войници го застрелят пред очите ти.
— Дори и да загубя правото да вляза в рая и да не видя свещеното лице на Мохамед, аз настоявам на моето право! Вържете го за опашката на Мустафа. Кълна се в Аллах, че ще пронижа оногова, който не ме послуша.
В момента, когато арабинът произнесе тези думи, Равелак направи отчаян опит за бягство. С един ритник той повали бедуините, които преграждаха пътя му. После със смел скок се хвърли върху гърба на коня. Благородното животно полетя заедно с него напред.
Французите искаха да хукнат след него, но Абдулах им направи знак да останат по местата си. Той извади от дрехата си малка сребърна свирка и я поднесе до устните си. Чу се силно изсвирване. Всички се слисаха, когато видяха как конят веднага се обърна. Сякаш имаше криле и не беше ое докоснал до земята, Мустафа се върна при Абдулах и без да знае как, Равелак се озова пак сред враговете си.
Бедуините се хвърлиха върху него и го свалиха от коня. Една минута само по-късно Равелак беше вързан за опашката на коня толкова умело, че и да имаше свободни ръце, не би могъл да се развърже.
Абдулах поиска камшик.
— Бедни ми Мустафа — пошепна той; — ти никога не си бил удрян. Но сега трябва!
— Милост — изплака отново Равелак. — Забий ножа в гърдите ми, бедуине, аз заслужих смъртта много пъти, но не и такава смърт!
Силен удар по гърба на Мустафа беше отговорът. Конят се изправи на задните си крака. После, сякаш почувствал се обезчестен от този удар полетя напред в див галоп.
Тялото на нещастника се повлече по палещия пясък. След няколко минути не се виждаше нищо, освен пясъчния прах, който се издигна като облак и скри коня и нещастния осъден от погледа на всички присъстващи.
— Бедният ми кон — въздъхна Абдулах и влезе в шатрата си.
Сянката на нощта се беше спуснала над пустинята. Палещото слънце се скри между облаците и горещият пясък бавно изстина. Появи се чудно видение. Това бе кон, потръпващ от изнемога, с влачещо се зад него човешко тяло. Изглежда, човекът все още беше жив. Равелак бе все още жив, можеше да чувства и да мисли. Господ поднесе на този престъпник горчивата чаша на греховете му и той трябваше да изпие всичко до последна капка. Какви мъки, какви непоносими страдания претърпя той в продължение на десет нескончаемо дълги часа, влачен по палещия пясък на пустинята… Лъчите на изгарящото слънце обгориха тялото му и го превърнаха в голяма жива рана. Лицето му беше цялото ожулено. Устата и очите му бяха пълни с пясък. В тая маса от ужасно изтерзана плът още имаше признаци на живот.
Мустафа зърна в далечината оазис. Като луд се спусна натам. Оазисът беше необитаем. Навярно тук не беше стъпвал човешки крак, защото всичко бе запустяло, обрасло в трънаци. Между тях премина жадният кон.
Вързаният за опашката му беше направен почти на решето от големите бодливи тръни, които се набиваха в тялото му като остри ками. Когато Мустафа пристъпи със своя товар до извора, нещастникът лежеше облян целия в кръв, в безсъзнание.