След известно време, обаче, дойде на себе си. Тогава;направи радостно откритие. Същите онези бодли, които го измъчиха така безпощадно, бяха разкъсали въжето, с което беше привързан за опашката на коня. Значи, той беше вече свободен. На десетина крачки от него стоеше Мустафа, с още мокра от бистрия извор муцуна.
Ако и той би могъл да стори същото! Само една глътка, една-единствена глътка, една шепа вода и той би дал за нея цяло царство.
Равелак се опита да се вдигне. Но краката му не го държаха. При най-малкото движение чувстваше по цялото си тяло хиляди страшни болки. И когато най-после все пак успя да се надигне сред неизразими болки, той се почувства пак прикован към земята от голямата тежест от двете страни на тялото си. Това бе златото, с което му бяха натъпкани джобовете.
— Златото, проклетото злато — изпъшка той. — О, в тази пустиня няма дори един грабител, който да ме отърве от него. Бих го благословил за това!
Но никой не дойде да го освободи от съкровището му.
Конят започна с апетит да пасе. Равелак му завиждаше, че може да се движи свободно.
Падна нощ. Луната се показа между облаците и пръсна бледа светлина над тихия оазис. Конят дремеше в тревата и си почиваше след бясното препускане из пустинята. Но измъченият от болки човек не можеше да заспи. На него не му беше дадена благодатта да забрави. Равелак не можеше дори да затвори очите си, въпреки че опита няколко пъти. Изведнъж Мустафа изправи глава и наостри уши. Равелак забеляза това и цял потрепера от страх. В следващия миг конят зацвили. Очите му се защураха уплашено наоколо. Чу се необикновен шум, идващ откъм трънаците. Показа се грамадно животно. Равелак помисли, че полудява от ужас. На десетина крачки от него стоеше лъв, готов да се хвърли върху жертвата си. Но неговите очи не бяха вперени върху човека. Лъвът гледаше Мустафа. Благородното животно стоеше като вцепенено.
Същият миг лъвът направи голям скок, сграбчи коня за врата и го блъсна в тревата. Само един вопъл, един страшен предсмъртен рев наруши тържествената тишина на нощта. Лъвът разкъса врата на Мустафа и лакомо засмука топлата кръв от младото тяло на коня, който се гърчеше в предсмъртни конвулсии. Равелак не изпусна нищо от тази ужасна сцена. Погледът му не се откъсваше от страшния звяр и неговата безжизнена жертва. Умът му започна да се помрачава от страх. Искаше да помоли господа, всемогъщия Бог, да не го прави жертва на същата участ, но престъпникът не намери думи за молитва дори пред смъртта. Вместо молитва, проклятие излезе от устата му.
Изведнъж той замръзна. Лъвът се беше обърнал към него. Величествено махна опашка, изви глава и остана за миг в това положение. Дивият звяр беше подушил близостта на човек. После с едно движение, с един скок и лъвът от разстояние десетина крачки се озова при вързания човек. Равелак се надигна. С последно свръхусилие понечи да побегне. Но в същия миг ноктите на лъва се впиха в гърдите му. Звярът разкъса тялото на Равелак на две. Заблиза кръвта и откъсна сърцето на престъпника. Онова черно, предателско сърце, което беше сторило толкова злини и изпитваше такава омраза към другите.
Тялото остана почти незасегнато. Лъвът се беше заситил само с кръвта на Мустафа. Разтърсвайки гривата си, той напусна оазиса.
Тогава се приближиха хиените. Те се нахвърлиха лакомо върху разхвърляните останки и изядоха месото от костите.
Когато слънцето, младото златисто слънце, на сутринта се показа и освети арената на грозната нощна сцена, от Равелак, убиеца на жени, не беше останало нищо. Само куп злато, няколко парцали, изцапани с кръв, сочеха мястото, където получи заслуженото наказание този презрян престъпник. Множеството невинно убити от него бяха най-сетне отмъстени.
29.
Полковник Пикар се върна при частите си, придружен от своя адютант Пикардин. Над пустинята вече се свечеряваше. Абдулах не искаше да остави гостите си да заминат, преди да ги нагости както подобава. Пикардин още не подозираше, че смелата спасителка на Лучия, за която Пикар му разказа с толкова възторг, е самата Павловна, неговата избраница. Поручикът яздеше мълчаливо редом с Пикар, докато всички други офицери бяха избързали напред.
— А сега — каза той на полковника, — какво ще стане сега? Вие ще се върнете в Париж, заедно с невястата си, а аз ще трябва да остана сам сред тая пустиня, без да имам поне едно сърце, на което да се опра, което да ме обича.
— Какви мисли ви спохождат — погледна го полковникът. — Аз в Париж? Бих ли могъл да се върна без заповед на моите висши началници? Можеш да бъдеш уверен, че те ще направят всичко възможно да не напусна скоро Африка. Влиянието на Естерхази и Пати дьо Клам е още доста голямо. Тези двама мизерници ще положат всички усилия, за да ме задържат далече от родината. Моите показания биха могли да ги унищожат и да оправдаят нещастния Драйфус. Поне засега ще останем заедно, драги приятелю, и ще понесем в приятелство общите неволи и радости.