Те си стиснаха ръцете.
— Знаете ли — поде след къса пауза Пикардин, — че този благороден шейх ни устрои грозно празненство.
— За какво говорите?
— Мисля, че чрез бързото екзекутиране на Равелак той ни лиши от един свидетел, който в много работи щеше да ни бъде необходим срещу Естерхази.
— Вярвате ли, че този тип е бил във връзка с Естерхази?
— Обзалагам се, че никой друг освен него не би могъл да го изпрати в нашия лагер. Само един висш офицер като Естерхази или Пати дьо Клам биха могли да оформят документи на името на фелдфебел Брага. Колкото повече се замислям, толкова по-ясна ми става цялата тази история. Равелак е бил натоварен да ви убие. Уверен съм, че това е бил техният план. Сега, благодарение на Бога, опасността е избягната. Кой знае в коя част на пустинята е станал плячка на гладните хиени…
— Да побързаме — подкани полковникът. — Нещо ме тегли към моята Лучия, искам по-скоро да видя в какво положение се намира.
Двамата офицери препуснаха в галоп. Скоро френският лагер се появи пред погледа им. През деня войниците бяха успели да издигнат вече палатките. Луната хвърляше бледата си светлина върху белите платнища. Наоколо владееше дълбока тишина. Само монотонните стъпки на часовите нарушаваха нощния покой, но и шумът на стъпките се заглушаваше от пясъка. Двамата приятели слязоха от конете. Те се приближиха до палатката, над която се развяваше трицветното знаме на републиката.
Емил фон Пикардин хвана ръката на приятеля си и я стисна.
— Господи, какво е това?
Той едва чуто произнесе тези думи. Беше необикновено развълнуван. Но коя беше причината за това внезапно вълнение?
От палатката се чуваше мелодичен женски глас, който пееше позната песен. Една руска тъжна мелодия, сякаш с треперещи сълзи в нея; Изпълнена с любов и печал, песента отекваше сред тъмната пустинна нощ.
— Песента, нейната песен, нейният глас!
С лице побледняло като на смъртник, с ръце, треперещи като младо дърво сред ураган, посрещна Емил фон Ликардин тези думи.
— Пикардин, приятелю, брате, какво ви е?
Думите на полковника не бяха чути. Като обезумял Емил се спусна напред. Той дръпна с неудържимо движение завесата на палатката.
— Павловна! — викна като луд. — Павловна, ти ме викаш с песента си. Наистина ли това е твоят глас или е само сън?…
Тогава крехката женска фигура полетя към него с вик на възторг и радост. Тя се хвърли в прегръдките му и обхвана врата му, притискайки главата му към гърдите си.
— Емил, Емил, обични ми, ненагледни мой!
— Павловна, красавице моя, нежна ми невясто!
Устните им се сляха в безкрайна целувка. Най-после разделените се намериха отново. В тази отдалечена пустиня Бог съедини две сърца, които се обичаха с толкова вяра, с такава чиста любов.
Емил отведе любимата си вън от палатката. Там те бяха сами и необезпокоявани.
— Павловна, любов моя, кажи ми — прошепна тихо на ухото й, — моя ли си ти тялом и духом? Остана ли ми вярна въпреки дългата раздяла, въпреки земите и моретата, които ни деляха един от друг?
Павловна обхвана с ръка шията на обичния си, издигна другата към небето и даде тържествена клетва, чиито свидетели бяха само сребристата луна, блестящите звезди и необятната шир на величествената пустиня.
— Връщам се при теб — изповяда тя на ухото му, — така, както сме се разделили. Бях наистина обградена от човешка подлост и омраза. Често пъти бивах изправяна пред самото падение, но твоето име, споменът за теб и Господ винаги ме избавяха. Кълна ти се, твоята Павловна остана чиста и недокосната.
— Павловна, сладко мое момиче, Павловна, ти си ненагледната ми годеница…
Той я притисна отново към гърдите си и те останаха дълго време така притиснати, с устни впити в дълга нежна целувка.
През тази нощ пустинята беше свидетелка на много любовни шепоти, защото и Пикар в своя ъгъл стоеше до Лучия.
Ако за всяка целувка през тая нощ би се вдигнала по шепа пясък от пустинята и би поникнала зелена трева на негово място, то вълшебни оазиси биха се появили в околността на Марбел ел Сур! Из оазисите би потекъл малък извор, ако всичките пролети сълзи на приятелите се бяха събрали на едно място, докато оплакваха претърпените от Павловна страдания. А онзи оазис би се нарекъл с право „оазисът на вярната любов“.