Матийо се беше разбрал с все още заемащия поста директор на полицията в Париж Гилберт и по настояване на Ла Бриер, Гилберт обеща на нещастната майка и огорчения чичо да ги подпомогне в това трудно и опасно дирене.
Докато се вършеха приготовленията, детето, търсено с такава жар, се намираше още при дядо Карус и обитаваше неговата маза, където старикът събираше дрипите си. Както ни е известно, мазето се намираше зад гърба на един гараж в двора на кръчмата „При веселия руснак“. Читателят навярно си спомня и за това, че освен Андре и дядо Карус и друг човек живееше в същото мазе — измъкналата се по чудо от катакомбите Мелиора. Дядо Карус, макар и порядъчен пияница и не по-малък крадец, притежаваше добро сърце и се грижеше колкото можеше за циганката. Той почти не излизаше от къщи и стоеше непрекъснато до леглото й. Дори малкият Андре правеше за нея каквото можеше с голяма любов. Поставяше на челото на болната студени компреси, галеше горящите й страни с малките си ръчички и шепнеше нежно:
— Мелиора, Мелиора!
Циганката най-после се съвзе. Един ден тя се почувства добре и реши повече да не безпокои своя благодетел. Разбираше, че дядо Карус не е богат.
— Ти не се грижи напразно за мен — каза тя в деня, в който реши да си тръгне. — Една случайност ми даде в ръцете голяма сума американски пари. Вземи ги като отплата за добротата ти. Тук има петстотин долара.
С тези думи Мелиора постави пред слисания старец пет банкноти по сто долара.
— И всичките те са мои — възкликна слисан той. — Мое състояние… Днес е ден на щастието, който трябва да отбележим с червено в календара. Андре, дете мое, обични мой, ела насам. Сега сме богати, много богати, защото петстотин долара, дявол го взел, колко франка правят? Ах, само една минута да ги пресметна! Тук има стар календар, намерих го веднъж в стар сандък за пепел, в него са отбелязани всички чужди пари и каква е стойността им във франкове. Чакай да видим, чакай да видим…
Той седна, треперещ от вълнение върху куп стари дрехи, взе скъсания календар върху коленете си и започна да го прелиства с надежда да намери това, което търсеше.
— Едно парче тебешир, Андре — помоли.
Детето донесе тебешира. Дядо Карус започна веднага да шари големи неравни цифри и да ги събира най-старателно.
— Не можах точно да го изкарам — промълви изпотен от напрежение той. — Но тъй, около хиляда франка все ще направят. Стотина франка повече или по-малко не играят роля. Все пак е достатъчно, вече сме богати, големи хора. Отсега нататък нека други събират парцали из Париж, ние няма да се занимаваме с това, моето момче. Ще тръгнем по света, ще си купим къщичка някъде на село, къща с хубава градинка, ще си имаме крава, която ще ни дава мляко, масло и сирене. Ах, ще бъде живот като в рай! Ти ще станеш голям и здрав на село, обични ми Андре.
— Но трябва да вземем с нас и Моли на село — предложи детето.
— Непременно, ние Сме едно цяло — ти, аз и скъпата ни козичка.
Мелиора ги гледаше, без да отрони нито дума. Изпитателният й поглед се спря върху Андре. Тя имаше замислен вид, нещо сякаш се мъчеше да скрие от тях. Но изведнъж странна усмивка заигра по устните й.
— Раздрънках се — сепна се дядо Карус — и дори забравих да благодаря на теб, моята благодетелка. Но чакай, с думи нищо не може да се направи, ще ти дам доказателство. Ти ми подари цяло богатство, искам да ти дам и аз нещо в замяна.
Той се вгледа внимателно в тялото на циганката.
— Искаш да излезеш между хората, а си облечена по мъжки, така както си скиторила из катакомбите. Може би искаш да се превърнеш пак в жена? В такъв случай и аз мога да ти подаря нещо.
Той изтича до купа със стари дрехи и се върна с красива черна копринена рокля. Макар че беше доста демодирана и не отговаряше на размерите на Мелиора, тя все пак бе доста хубава, изработена от скъпа и тежка копринена материя.
— Погледни тази рокля — каза дядо Карус, разгъвайки я пред Мелиора, — подарявам ти я. — Принадлежеше на старата Казота, която искаше да я погребат с нея. Тя не беше добра жена, но имаше навик — скъпите рокли обличаше много рядко от икономически съображения… А сега, моля те, седни тук и поправи малко роклята. Струва ми се, че ще ти дойде широка и къса.
— Благодаря, дядо Карус — трогна се циганката. — Твоят подарък ми идва тъкмо навреме, пък и виждам, че е от сърце. Но преди да си я поправя, бих искала да те запитам нещо.
— Да ме запиташ?
— Касае се за това дете, за Андре. Челото на старика се помрачи.
— Кажи ми, дядо Карус, как попадна при теб момчето? Той не ти е нито внуче, нито твое дете, това го знам. По какъв начин сте заедно?