Галински и Бенас се изплашиха. Знаеха, че щом дядо Карус смуче лимон, веднага изтрезнява.
— Да продължим — предложи Галински.
Той размеси пак картите и валето отиде пак където трябваше. Но Карус протегна ръка.
— Не давай — викна той, — докато не ти кажа. — Ах, ето лимона. Добре, добре.
Взе лимона, стисна го в ръката си, изсмука сока, а после изяде цялата му вътрешност и захвърли кората. Процедурата малко го пробуди.
— Можем ли да започнем? — запита Галински. Карус потвърди с глава. В същия момент някой му пошушна на ухото:
— Накарай го да разбърка още веднъж картите. Негодникът те излъга вече два пъти.
Когато вехтошарят се обърна, видя зад гърба си червенокосия комедиант: Другият с дългата брада се беше приближил до стола на Галински, а хубавата жена с китарата в ръка стоеше на вратата.
— Дай насам картите — каза дядо Карус, — искам да ги размеся още веднъж аз.
Руснакът се стресна и размени със Соломон неспокоен поглед. Но не посмя да откаже на Карус и му протегна картите безмълвно. Карус ги разбърка и ги подаде обратно на Галински. Руснакът почувства, че всички очи са отправени към него. Играта започна. Един ред карти паднаха, без валето да се появи. Кръчмарят трепна за миг. По знаците, които картите имаха, той усети, че сега е ред на валето. Държеше го в ръката си и ако го дадеше, Карус щеше да спечели. Затова направи знак на Соломон Бенас, който удари с лакътя си една бутилка с бира, която се разля върху масата. В същия момент, използвайки суматохата, Галински смени бързо картата, мислейки, че никой не го наблюдава. Масата беше веднага очистена.
— Да продължим, за да свършим — викна Галински.
После раздаде картите.
— Валето — викна той. — Загуби, Карус.
Със задавен стон дядо Карус рухна на стола си. Той изглеждаше съвършено замаян. Но безсъзнанието му трая само момент. После изведнъж скочи като разярен тигър и се хвърли върху Галински. Кръчмарят се търколи на пода заедно със стола си. Карус се хвърли отгоре му. С вид на див звяр го сграбчи с едната си ръка за гърдите, а с другата, свита в юмрук, го удари два пъти по лицето.
— Парите ми — викна вехтошарят. — Върни ми парите! Измами ме, ограби ме… знам добре… беляза картите, подлецо… Парите или ще те пребия.
— Убийство… убийство — викна Соломон Бенас и скочи през прозореца на двора. Известно беше между вагабонтите в Париж, че когато работите стигнат до бой, старият Бенас бързо изчезваше. Но да не забравим да напомним, че въпреки голямото си бързане, той все пак обра купчината банкноти, която беше останала на масата.
Кръчмарят на крадците направи опит да се освободи от налягащото го коляно на вехтошаря. Това би му се удало леко, защото Галински беше много по-силен от стария вехтошар, но старецът беше добил свръхчовешки сили. В отчаянието си той стисна кръчмаря за гърлото и Почти го задуши.
— Ще ми върнеш парите или ще те убия — кресна Карус. — Парите дори не са мои, те са на Андре, на детето. За него исках да ги запазя, да го заведа на село, да заякне и да се засили. Не е свикнало с въздуха в мазето… ах, какво знаете вие, как трябва да се гледа едно дете от добро семейство! Парите ми! Не ме карай да мърся ръцете си. По-скоро ще върна Андре обратно на родителите… ще им кажа истината… не аз го откраднах, аз няма да пострадам… За последен път те питам, проклети злодеецо: ще ми върнеш ли парите на Андре? Мълчиш… клати глава… пукни тогава, куче проклето!
Може би Карус щеше да изпълни заканата си, ако в същия момент в кавгата не беше се намесило трето лице. Това беше младата жена, влязла в кръчмата с двамата мъже. Докато Карус говореше за детето, тя бе обзета от неописуемо вълнение. Особено името Андре й направи поразително впечатление.
32.
Андре!
Това име беше сякаш чародейно за нея. Младата жена се приближи като хипнотизирана. Лицето й беше бледо като восък, очите й отворени и изпъкнали до неузнаваемост, устните й трепереха. Тя се спря зад гърба на Карус и го хвана за раменете.
Такава сила и толкова енергия имаше в нейните движения, че вехтошарят не можа да се противопостави. Той пусна жертвата си и стана. С разсеян поглед се вгледа в младата жена.
— Какво искаш от мен? Защо ме спираш да убия това животно?
Жената хвана ръцете на стареца. Гърдите й бурно се надигаха, думите й едва се чуваха.
— Кажи — прошепна, — кажи ми истината… Ти преди малко произнесе едно име, Андре… ти каза, че е дете от добро семейство…
Карус трепна.
— Моето дете — сопна се остро, — моето внуче… какво те интересува?
— Не е вярно, не е твое детето! — викна нещастната майка. — Сам каза преди малко, че не си го откраднал ти, че други са го откраднали, други са ти го дали. Чувствам по биенето на сърцето си като майка, че това дете, което ти криеш, е моето! Отнеха ми го, откраднаха ми го. Но сега майчиният ми инстинкт ми казва, че съм попаднала на следите му. Предчувствието на една майка не лъже, аз съм тук близо до сина си и няма да те оставя, докато не ми то върнеш. На мен, неговата майка!