Отчаяната Херманса се схвана с двете ръце за дядо Карус. Вълнение бе обзело всички присъстващи. Двамата мъже, с които беше дошла, се приближиха до нея. Лицето на стария вехтошар доби страшен израз. Гняв, болка и страх се смени бързо:
Сякаш ангел беше прекарал нежната си ръка по червеното лице на стария пияница.
— Оставете ме, госпожо — продума старикът с угаснал глас, — няма да се разкаете, ако ме изслушате спокойно.
Херманса отпусна ръце. Карус се изправи гордо. И последната следа от опиянението му премина, той беше вече трезв и спокоен.
— Е, добре, госпожо — каза той твърдо; — старият Карус беше през целия си живот престъпник и сега е такъв, защото иначе не би бил в средата на тези отрепки, не би пил като животно и не би играл карти с парите на момчето, на което дължи толкова много. Но старият не е толкова лош и подъл, за да крие едно дете от неговата отчаяна майка, когато тя си го иска. Да, госпожо, ако наистина Андре е вашето дете, вие ще си го имате отново и след няколко минути ще можете да притиснете към гърдите си своя син.
— Моето дете — простена Херманса, — ще го видя пак…
— Ще го видите, госпожо. Но има зли хора, госпожо. Не трябва да ми се сърдите, ако желая да се уверя, че не сте изпратена от онези, които преследват семейството на Андре. Ето защо аз ви моля да си кажете името, коя сте вие?
— Коя съм? Наричам се Херманса Драйфус и съм съпруга на невинно заточения капитан Драйфус.
В същия момент единият мъж се усмихна и дръпна брадата си. Беше фалшива.
— А аз — възкликна той, — съм брат на капитана, чичо на задигнатото дете. Наричам се Матийо Драйфус.
Учудването на околните растеше всеки миг. Но то щеше да порасне още повече и да се превърне в ужас и страх, защото и третото лице от ония, които бяха взети за комедианти, свали червената си перука и фалшивия си нос.
— И аз откривам кой съм — обяви той гръмовно — и вярвам, че не съм съвсем непознат тук.
Ужасен шум последва след тези думи. Всички се спуснаха към изхода и от всички уста прозвучаха думи, изпълнени с ужас:
— Гилберт, директорът на полицията!
Между онези, които най-бързо се спуснаха към изхода, беше и Галински, кръчмарят. Но Гилберт се спусна след него и го спря на мястото му.
Той насочи дулото на револвера си срещу него и му заповяда все така гръмовно:
— Не мърдай, мизернико, или ще те оставя на място като куче!
Кръчмарят се закова блед като смъртник и треперещ като лист.
— Хванах ли те най-после — възкликна Гилберт, връзвайки здраво разбойника. — Доказателствата, които събрах днес против теб, ще бъдат достатъчни, за да ти доставят почивка на хладно от няколко години и твоето гнездо да бъде затворено.
— Но какво съм сторил — проплака Галински. — Поиграх малко карти — за това не може да ми пробутате голямо наказание.
— Ах, поиграл малко!? На три пъти излъга и ограби старика с три хиляди франка. Проследих всичките ти движения, с нищо няма да ти помогне отричането.
Гилберт извади една свирка и непосредствено след изсвирването му в кръчмата нахлуха тайни агенти.
Макар и Галински да се оплакваше и да протестираше, че е невинен, беше откаран незабавно. Същото се случи и с. мнозина други негови гости. Тайните агенти познаваха доста престъпници, които отдавна диреха.
След като по този начин малко се прочисти въздухът, Гилберт се обърна към стария Карус, който стоеше между Матийо и Херманса и отговаряше с благост на техните въпроси.
— Не се страхувай, дядо Карус — каза му Гилберт неочаквано доброжелателно, — няма да ти сторим нищо лошо, ако ми помогнеш да намерим момчето. Вярно е наистина, че доскоро ти беше опасен човек, но полицията знае, че в последно време се оправи и водиш честно съществувание.
— Животно съм аз — измърмори старецът. — По-тъпках клетвата си и пих отново. Но детето ми каза, че Господ ще ме накаже за това и наистина тежко ме наказва, защото ще загубя сега моя малък идол. Ще остана пак сам както по-рано. Моята светлина си отива и ще настъпи както преди, отново мрак наоколо ми.
Старецът започна горчиво да плаче. Неговата болка беше истинска. Той скри лице между ръцете си. Тогава Херманса постави ръката си на рамото му…
— Не плачи, дядо Карус — каза му тя нежно, — обещавам ти, че ще виждаш Андре и след като не бъде при теб. Сега, обаче, не оставяй една бедна майка да чака. Върни й обичното дете. Всяка минута далеч от него ми се струва вечност. Хайде, дядо, заведи ме при момчето ми.