Старият вехтошар се огледа наоколо като в сън. После изведнъж каза:
— Да вървим! Последвайте ме в моята маза. Тя е тук, в двора на тази къща. Не се плашете, госпожо, не е лесно да се смъкнете в една мизерна и мръсна маза, в съседство с парижките катакомби.
— Бих слязла и в ада, ако трябва да спася сина си — отговори Херманса.
Тя хвана старика за ръка и го помоли да побърза. Гилберт и Матийо ги последваха. Сърцето й на майка се късаше едновременно от болка и радост. Най-после щеше да прегърне детето си, да го притисне до гърдите си. Поне тая болка на живота й щеше да премине. Същевременно трепереше от вълнение. Колко грозно беше това място, където трябваше да намери сина си.
Те влязоха в обора и Карус отвори вратата, която водеше към мазето.
— Внимавайте, има стъпала.
Но Херманса ги взе почти тичайки.
— Андре, Андре — викна тя в тъмнината. — Обични ми сине, ела при мама!
Но никой не отговори, само блеенето на коза се чу отдолу.
— Какво значи това? — промълви Карус. — Защо малкият не отговаря? Не се страхувай, Андре, мили мой, това съм аз, дядо Карус. Водя с мен добри хора.
Пак последва гробна тишина. Херманса и Карус се спуснаха едновременно в мазето. При бледата светлина на лампата претърсиха всички ъгли. Гилберт и Матийо също търсеха. Може би повече от сто пъти от треперещите устни на майката прозвуча отчаяният вик:
— Андре, Андре, къде си?…
Тогава Карус изведнъж се удари с юмрук по челото.
— Знам! — ревна той като луд. — Ах, не ми мина през ума веднага! Така е, иначе не може да бъде, откраднаха ми го! Циганката, проклето създание, която ме замая с нейните мизерни пари и ме опи с абсент. Тя, тя е откраднала момчето!
— Каква циганка? — прекъсна Гилберт брътвежа му. — Кажи ми, разправи ми всичко, Карус, бързо, бързо, не крий нищо.
И докато Херманса плачеше и кършеше ръцете си, рухнала на жалкото легло, принадлежало доскоро на нейния син, и докато Матийо напразно се мъчеше да утеши снаха си, вехтошарят разказа на директора на полицията как Мелиора, циганката, беше дошла тук, спасявайки се по такъв невероятен начин от катакомбите, и как се грижел за нея, докато тя напълно оздравее от раната на окото.
— И ето какво! — ревна той, след като свърши разказа си. — Открадна ми детето, но хубавата копринена рокля, която й подарих, не е взела, изглежда, че не й е харесала, оставила я е тук!
Директорът на полицията, който изслуша с голямо внимание разказа на стареца, се доближи до Херманса и Матийо.
— Не се отчайвайте, приятели. Въпреки всичко случило се, въпреки нашия неуспех, напред към нашата цел. Сега знаем, че циганка, сляпа с едното око, е взела със себе си малкия и Бога ми, няма да бъда директор на парижката полиция, ако не успея за три дни да открия тази циганка. Да не губим, обаче, напразно времето си. Да почнем хайката след тази циганка Мелиора.
Херманса, огряна от нова надежда, стана и всички заедно напуснаха мазето. Гилберт намери за уместно да вземат със себе си и дядо Карус, защото той познаваше добре циганката.
След четвърт час нещо помръдна зад купчина дрипи. Надигна се съсухрена фигура. Това бе Соломон Бенас. Той протегна крайниците си, после по стар навик започна да си глади брадата.
— Нека да разправят, че от едно нещастие не можело да дойде щастие — мърмореше той, потривайки доволно костеливите си ръце. — Полицията обгради къщата и бях принуден да се скрия тук. Е, и какво ми стана? Не ми донесе, наистина, пари, но научих една тайна. А в днешно време добрата тайна често пъти прави много пари. Значи, циганката Мелиора е откраднала детето на капитан Драйфус и го взела със себе си. Познавам едного, който със злато ще ми заплати тази вест.
Убеждавайки се във всичко това гласно, Соломон Бенас се запъти залитащ към стъпалата на мазето. За малко щеше да падне, защото се спъна в нещо на земята. Това беше копринената рокля, която Карус беше взел от Казота. Лихварят вдигна роклята.
— Копринена рокля! — възкликна той. — Кой,би помислил, че нещо подобно може да се намери между дрипите на дядо Карус? Мога ли да бъда аз толкова прост, че да я оставя тук? Боже опази! Ще я взема със себе си, няма никой да ме види.
Той сви бързо роклята и тръгна с нея. Козата гневно блееше след него, но Соломон не я чуваше.
33.
— Оправдан!
С този възторжен вик се втурна Естерхази в елегантното жилище на любовницата си, госпожа Буланси. Тя протегна ръце и притисна към гърдите си развълнувания майор.