— Отворете — отвърна Буланси, — няма да ви кажа веднага какво търся. Побързайте, обаче, защото дъждът ни намокри до кости.
— Но какво да кажат ония, които по това време са в открито море — дочу се отвътре.
— Този дядо няма изгледи да е много любезна личност — каза си Буланси. — Но почти всички старци са такива. Няколко златни монети ще го направят по-любезен.
Ключът отвътре се завъртя и вратата се отвори. За голяма изненада на госпожа Буланси на мястото на очаквания старец се показа внушителна мъжка фигура с големи тъмноруси мустаци. Този човек, който бе облечен само с вълнена риза и рибарски панталони, вдигна фенера до лицето на посетителката.
— Влезте, госпожо — покани той любезно. — Наистина трябва да сте намокрени до кости.
През едно малко коридорче ги въведе в бедно мебелирана стаичка.
— Ще ме извините, господине — започна веднага госпожа Буланси. — Бих искала да говоря със стария рибар. Навярно той е баща ви. Моля ви, повикайте го.
Човекът се почеса зад ухото.
— Със стария ли искате да говорите, госпожо? — каза той усмихнато. — В такъв случай идвате малко късно, защото преди два месеца го погребахме.
Госпожа Буланси остана слисана. Явно Естерхази не беше предвидил този случай, нито пък тя беше помислила за това. С мъка се съвзе, но после все пак запита:
— А вие кой сте, приятелю?
— Аз съм наследникът на стария. Наричам се Боше и живея тук с жена си. Продължаваме рибарския занаят — ловя риба, понякога давам под наем някоя и друга лодка на господа, които искат да се разходят из морето.
Буланси отново се обнадежди. Щом като този човек е наследник на рибаря, навярно той познава и тайните му сделки и ще познае тогава тайнствената дума, която Естерхази й беше казал.
— Е, добре, господин Боше — рече тя, — дойдох да наема една твоя лодка. Искам да се поразходя малко по морето, за да видя изгрева на слънцето.
Рибарят се ухили странно.
— В такава буря да излезете в морето? — запита той. — Госпожо, това е извънредно опасно. Като честен човек не мога да подпомогна такова лудо начинание.
— О, оставете! Аз зная да карам лодка. Няма какво да се безпокоите за мен. Освен това бурята затихва, виждате нали, че и дъждът и вятърът престанаха вече.
Рибарят се доближи до прозореца.
— Наистина — отсъди той, — времето се оправя, н.о все още не трябва да му се доверявате…
— Думата е за една прищявка, ако искате да знаете, на всяка цена — прекъсна го Буланси, изваждайки същевременно от джоба си кесия с пари. — Ето тук има пет наполеона — продължи, — ако ми дадете „лодката с окото“.
Блясъкът на златото или мистериозната дума, която произнесе Буланси с такъв тон, промениха израза на Боше? Рибарят сви рамене:
— На мен ми е безразлично, госпожо, щом като на всяка цена държите да поставите живота си на карта. В края на краищата не ме засяга. Ние сме бедни хора и не можем да се откажем от добрата печалба. Не е ли вярно, Анриета?
Последните думи бяха адресирани към млада доста хубава жена, чисто облечена, която в същия момент влезе в стаята и скромно поздрави.
— Както кажеш, Боше — отговори тя, — но докато приготвиш лодката, госпожата и детето може би ще пожелаят да изпият чашка топъл чай. Много са мокри и порядъчно замръзнали.
— Приемам с благодарност — кимна Буланси.
— Отивам да приготвя лодката. С тези думи рибарят излезе. На прага той спря и се обърна още веднъж.
— Но кажете, госпожо, защо избирате тъкмо лодката, на дъното на която има нарисувано голямо око? Тя е една от най-лошите лодки, които наследих от стария, и не съм я давал досега на никого. Не съм я ползвал и аз. По-добре вземете нова.
— Не, моля ви, сторете както ви казах. Дайте ми лодката с окото.
— Може би ще е по-добре да дойдете с мен и да я видите сама, госпожо — поколеба се рибарят.
— Добре, щом искате ще дойда с вас. Буланси излезе с Боше.
Междувременно жената на рибаря се залови да направи чай. Детето й хареса.
— Как се казваш, момченце?
— Андре.
— Андре? Хубаво име. Но навярно имаш и друго. Момчето не отговори.
То спря пред един портрет, който висеше на стената между други скромни семейни портрети, и го загледа с видимо удоволствие.
Портретът изобразяваше стар войник.
— Ходом марш, фелдфебел — пошегува се жената на рибаря. — Той бе храбър войник, а ти си много умно момче и позна веднага какъв е.
— О, аз го познавам? — каза Андре бързо.
— Познаваш ли го? Кажи тогава как се казва… Момчето отпусна глава на гърдите си и сякаш се замисли. Но споменът го беше напуснал.
— Виждаш ли — засмя се нежно жената, — излъгал си се. Този фелдфебел не можеш да познаваш, но един на друг хората много си приличат. Всички стари войници са с такива дълги завити мустаци.