Чаят беше готов, пръскаше из стаята приятен аромат. Жената застла масата с бяла покривка, сложи чашите с чай, захарницата, масло и хляб. В този момент се върнаха госпожа Буланси и рибарят.
— И така, остава все пак лодката с окото? — уточни още веднъж Боше. — Хубаво, така да е, но поне почакайте изгрева на слънцето. Остават още два часа дотогава.
— Добре, така да бъде.
Госпожа Буланси си помисли, че за собствената й сигурност беше по-добре да не скита нощем из морето, защото в такъв случай ще е излишно да се отдалечава много навътре, за да изпълни черния си замисъл.
— Ах, каква вкусна закуска — възкликна тя. — Ела, скъпо мое момче, тук ни се предлага гостоприемство с такава любезност, че не би трябвало да бъдем неучтиви.
Андре, който беше прималял от глад и жажда, беше много доволен. Той изсърба бързо чашка чай и изяде голямо парче хляб с масло. Хареса му всичко и се отпусна веднага. Рибарите биха разговаряли с приятното момче, но Буланси съумя да им попречи. Тя говореше непрекъснато и отправяше към двамата най-различни въпроси. Разказаха й за живота си, за трудностите и опасностите на занаята и Боше се похвали как е спасил вече четирима души от водата. Разбира се, с печалбата работите не вървели много добре, особено през зимата, когато наемането на лодки напълно преставало, а риболовът силно намалявал.
— Да, госпожо, не всякога сме нашироко — заключи жената, — но слава на Господа, ние сме здрави и имаме повече от много други хора. Освен това и едно благоприятно стечение на работите ни помогна. Мой вуйчо живее с нас. Той е бивш фелдфебел, а по-късно беше на работа в богата парижка къща. Един ден при случайно нещастие пострада и дълго време лежа между живота и смъртта. Неговият господар му отпусна малка пенсийка и сега с нея той живее тук, нещо, което подпомага и нас.
Сега по една случайност го няма вкъщи, защото старите войници от неговия полк празнуват в Хавър не знам каква годишнина, а в такива случаи гуляят продължава до зори.
— Ето че и утрото дойде — стана Буланси и се приближи към прозореца.
Зората се показваше на хоризонта. Госпожа Буланси заяви, че иска да тръгне. След като се облече, облече и детето, всички излязоха и отидоха до лодката, която се люшкаше на вълните. Наистина бе стара черупка. Беше само с гребла и на дъното й имаше нарисувана чудна икона. Голямо око с лъчи наоколо.
Рибарят каза, че навярно изобразява окото на Господа.
— Тръгнете, госпожо, с Бога и нека неговото око закриля вас и детето.
— Благодаря ви — отговори Буланси с иронична, едва скрита усмивка, — нека Бог чуе думите ви.
— Лодката е готова — каза рибарят.
Буланси вдигна Андре на ръце и влезе с него в старата черупка. Когато краката й стъпиха върху клатещите се дъски, тя се подвоуми за момент. Но вече нямаше връщане назад. Естерхази й бе заръчал и тя трябваше да се подчини. Седна на отсрещната дъска и хвана веслата. Госпожа Буланси загреба въпреки нежеланието си. Малката лодка се плъзна по протежение на брега и после се отдалечи. Двамата рибари стояха хванати за ръце и гледаха след нея, защото утринното слънце вече беше доста високо и се виждаше далече върху бляскавата водна повърхност.
Изведнъж Боше вдигна ръце и ги сложи до устата си, викайки колкото му глас държи:
— Хей, госпожо, госпожо!
Жената направи завой и се приближи малко до брега.
— Има нещо да ми кажете ли? — запита.
— Да, госпожо. Сега си спомням, че тази заран в пристанището пристига голям параход. Параходът „Република“, който идва от Каена. Внимавайте да не попаднете на пътя му, защото вълните, които образува, могат да обърнат лодката.
— Не се безпокойте — успокои го през смях Буланси. — „Република“ няма да ми стори нищо лошо.
Лодката пак заплава навътре. Двамата рибари мълчаливо се върнаха в бедната си къщурка. Боше напълни лулата си, а жената си намери работа при огнището.
Изведнъж и двамата се спогледаха като по даден знак.
— Обзалагам се, че помисли за същото, за което помислих и аз.
— Аз си помислих за жената и за онова дете.
— И аз също. Дявол го взел, този случай ме смущава.
— И мен, Боше.
— Какво мислиш, а?
— Мисля, че тази жена има лоши помисли — отговори Анриета.
Тя се приближи до мъжа си:
— Спомняш ли си, Боше, какво ти казаха някои твои другари за стария?
— А, глупави приказки — отговори рибарят. — Приказки, обикновени за пристанището.
Но жената поклати сериозно глава.
— Ами ако излезе истина, а не празни думи? — отрони замислена. — Ако е вярно, че старият рибар е вършел твърде съмнителни сделки? Говори се, че улеснявал хората, които нарочно идвали отдалече, от Париж, незабелязани от никого да свършат с живота с лодки, специално подготвени за това. Разправят се и още по-тежки работи — че при него са идвали хора не да свършат със собствения си живот, а с чуждия. Не си ли спомняш, че преди няколко години тук, в Хавър, имаше такова дело? Един мъж, който току-що се бе оженил за много богато момиче, което не обичал, наел лодка от стареца и тръгнал с жена си на разходка в морето и никой вече не чу нищо за онази нещастница. Мъжът се върна с лодката почти пълна с вода. Тъй като всички свидетелстваха, че лодката се е пробила, мъжът бе оправдан. Въпреки това, този случай остана неизяснен… Господи, само като си помисля, че тази жена замисля нещо подобно с онова хубаво дете и че ние без да знаем й помогнахме… Не бих намерила спокойствие през целия си живот.