— Всичко това са глупости, жено — отговори Боше, — тя е жена от големия свят.
— На мен не ми хареса. Не забеляза ли белега от рана по лицето й? Как е могла да бъде така ранена?
— Какво ни интересува това? Паднала е или пък е някак си ранена. Но с твоите съмнения ти направи така, че не мога да се порадвам на хубавите бляскави златни монети, които тая заран спечелихме.
Рибарят изтърси лулата си, взе една скъсана мрежа и седна до прозореца да я кърпи. Жената потъна в домашна работа. Измина близо час. После изведнъж вратата се отвори и тежки стъпки се чуха. В същия момент стар войник влезе в стаята на съпрузите Боше, посивял човек, който носеше униформата на фелдфебел. На гърдите му блестяха няколко медала. Навярно беше ветеран, защото се подпираше на тояга и с мъка се държеше на старческите си нозе.
При вида на този човек младата жена весело викна:
— Слава тебе, Господи, че се върна жив и здрав вкъщи, вуйчо Мишонет. Много се безпокоях за теб заради лошото време през тази нощ…
— Бях на сухо, момите — засмя се старият войник, хвърляйки шинела. — Ах, деца, чудесен банкет беше и старите другари страшно се веселиха…. Често трябваше да пия за собственото си здраве. Ама и тук ми се струва, че е имало голяма маса — продължи старият фелдфебел, гледайки сложената маса. — Най-хубавите чаши, новата покривка на масата и приятният аромат на чай… Какво, твой имен ден ли е днес, Анриета, а твоят стар вуйчо не се сети да ти донесе поне едно цвете!
— Не, вуйчо, имахме много странно посещение.
— Вие, посещение?
— Да, дама с дете, идващи от Париж.
И младата жена разправи как някой почукал на вратата ненадейно през нощта, как дошла една дама с едно хубаво русо момче и се помъчила да ангажира лодка за разходка по морето.
— Хубаво русо момче — повтори Мишонет печално, — това ми напомня за моя беден Андре. Нали няколко пъти ви разказах за това. Беше пътувал с мене на балона, оня проклет балон, на когото дължа днес осакатяването си.
Повече от сто пъти Мишонет беше разправял на роднините си тази история с всичките подробности. Но когато сега спомена за нея, жената на рибаря трепна по странен начин. Тя заряза настрана работата и се приближи бързо до сбръчканото лице на стария си вуйчо.
— Но знаеш ли, вуйчо Мишонет — възкликна тя с несигурен глас, — че момчето, което беше тук, се нарича също Андре?…
— Андре! Хиляди дяволи! В цяла Франция има колкото щеш Андре.
Младата жена, обаче, бе обзета внезапно от инстинктивно подозрение. Тя не промени разговора.
— И има руса коса като твоя Андре.
— Много са децата с руси коси.
— Беше на 5–6 годинки.
— Хм… и възрастта като че ли е същата.
— Ах, Господи, сега си спомням — възкликна в същия момент младата жена — имам още едно доказателство. Виждаш ли оня портрет там, вуйчо? Пред този портрет детето се спря и ми каза, че е фелдфебел, после завика, че го познава.
Мишонет подскочи.
Той се заразхожда нервно из стаята, без да каже нито дума, като че ли никога не беше падал от балон и не се е намирал под бърз влак.
— То ме познава — пошушна той с треперещ глас. — Казва се Андре, русо е, на шест годинки е и ме познава. Може би е казал и името ми? Чудно! Да забрави името ми, моето име, което толкова често произнасяше, макар и по детински, изкривено, но да го забрави напълно? Не, не може да бъде моят Андре.
Боше остави веднага мрежата настрана, почеса се по тила, както всеки път, когато му идеше нещо добро наум.
— Господин фелдфебел, може би познаваш онази госпожа, която дойде с детето. Има белег от рана на лицето си.
Мишонет нададе вик. Старецът побледня, коленете му затрепериха, той политна и се хвана за един стол.
— Белег от рана! — изрече мрачно. — Това е оная проклета жена, която открадна детето от балона, а мене поиска да ме хвърли, когато висях почти безчувствен над бездънната пропаст. И тя беше тук? — викна той гръмовито, така че Боше уплашено се дръпна назад. — И й даде лодка? И я остави да отиде с детето в морето? Магаре, животно, знаеш ли каква я свърши!