— Какъв изверг! — възкликна Матийо Драйфус, когато князът замлъкна за момент. — Но не мога да разбера, княже, какъв интерес може да представлява цялата тази история за мен.
— Вижте какво, когато доктор Бургер прочете името на младата осъдена американка в записките, веднага възкликна: „Една дама със същото име познавах в къщата на моя приятел Матийо Драйфус“.
Матийо скочи. Той загледа втренчено ту княза, ту доктор Бургер. Младият лекар го хвана за ръката и тихо му прошепна:
— Матийо, името на онова момиче, което станало жертва на този мизерник, е… Алиса Тери!
— Алиса! — викна Матийо, рухвайки върху стола. — Ах, сега ми става ясно всичко! Ах, Алиса, скъпа моя Алиса, колко е трябвало да страдаш…
Князът и лекарят се оттеглиха за момент до близкия прозорец.
— Ето защо ти не поиска да станеш моя жена. Защото един мизерник е окалял честта ти. Накарал те е да понесеш мъки и унижения, срам и несправедливости. За това не поиска да станеш съпруга на честен човек!… О, Господи, стори необходимото да се видим с жената на сърцето ми, за да мога да й кажа: ти си оправдана и сега, Алиса, си моя!
Князът се приближи тихо до Матийо и го докосна леко до рамото.
— Още нещо, господин Драйфус — каза той. — Когато внимателно прочетете тези записки, ще видите, че американецът е поискал да изправи стореното зло на Алиса Тери. Той й оставя в наследство богати диамантени залежи в Америка. Тук в този запечатан плик се намира документът за притежание заедно с плана на диамантените мини. Тъй като вероятно вие по-скоро ще се срещнете с госпожица Алиса Тери, поверявам ви тези записки и това писмо.
Като насън Матийо постави в джоба си ценните книжа. Той протегна ръка и благодари на княза. В този момент влезе слуга с телеграма в ръка.
— Простете ми за момент — извини се Матийо на гостите си. — Струва ми се, че са важни съобщения.
Той отвори телеграмата, цял побледня изведнъж и нададе отчаян вик. Доктор Бургер побърза към приятеля си.
— Чети, чети — помоли Матийо с отпаднал глас. — Какво неочаквано нещастие…
Телеграмата съдържаше съобщението на Мишонет, че жената с белега на лицето пристигнала в Хавър с Андре и излязла в морето, навярно за да удави детето.
— Тихо — пошепна Матийо, — нито дума за това. Снаха ми Херманса не трябва да узнае нищо за тази телеграма. Безпокойството и болките ще съкрушат душата й.
— И какво мислиш да правиш сега? — запита доктор Бургер.
— Заминавам за Хавър. Дори ако не успея да бъда в помощ, то поне искам да намеря трупа на момчето и да го погреба.
— Не губи надежда — изгледа го загрижено приятелят му, — възможно е да го завариш още живо. Впрочем, аз ще дойда с теб. Ще дойдете ли и вие, княже Дубиски?
— Моля да ме извините — отвърна Стефан с печална усмивка, — трябва да се погрижа за собствените си проблеми… Циганката ми каза, че жена ми е още жива и че мога да я намеря в Париж. Щом е така, трябва да я търся.
Два часа след това Матийо и лекарят бяха вече на път. Матийо остави няколко реда на Херманса, в които й пишеше, че лош сън тая нощ го е подтикнал да потърси Андре в Хавър.
Докато Матийо пътуваше, лоши мисли нахлуха в главата му.
— Да, това е наистина като лош сън…
Същия ден след обяд в четири часа двамата пристигнаха в Хавър. Те се запътиха веднага за къщата на рибаря Боше.
Лодката, в която седяха госпожа Буланси и малкият Андре, се плъзгаше леко. Скоро брегът остана далече зад тях, вълните ставаха по-големи и по-силни. Детето, което отначало беше учудено, защото за първи път виждаше море, стана по-разговорливо и живо. Вятърът беше зачервил страничките му и неговите хубави и ясни очи светеха от радост. Андре беше спуснал ръце във водата и пръстите му си играеха с вълните.
Голямото нарисувано око на дъното на лодката също го забавляваше.
— Вярно ли е — запита той госпожа Буланси, — че това е окото на Господ? Нали така каза човекът от малката къща?
Помпадура отвърна с едно късо и сурово „да“. Странно, тя ставаше все по-мълчалива, мрачна и замислена, колкото лодката се отдалечаваше от брега и колкото по-благоприятен ставаше моментът да свърши с планираното от Естерхази престъпление. Всякакви мисли преминаваха през главата й. Самата тя не знаеше защо, но се ужасяваше от деянието, което трябваше да извърши. Коя бе причината да стои като вцепенена в лодката и все да отлага решителния момент?