Милионерът напусна стаята и Нинон, Марсел и Боб останаха сами. Няколко мига цареше дълбоко мълчание. После Марсел хвърли поглед към вратата и Нинон се приближи да подслушва.
— Нищо не се чува — осведоми тя, — можете да говорите.
— Няма какво много да говорим — обърна се Марсел към Червения Боб, който иронично се усмихваше с ръце в джобовете. — Ние се разбрахме, нали приятелю?
— продължи Марсел. — Всичко ще свърши тази нощ.
— Всичко — кимна ирландецът. — И е истинско удоволствие да видиш как старият се хвана в клопката.
— Знаеш добре какво ти предстои — сряза го Марсел.
— Разбира се, не ще бъде зле да ми го повториш, защото паметта ми е дяволски слаба.
— Е, добре, слушай! — В този момент Масон е зает със събиране на всичките си пари и скъпоценности, които има, за да вземе всичко в скривалището.
— Нека се надяваме, че сумата ще бъде прилична — вметна червенокосият ухилен.
— Ще има достатъчно, драги мой, за теб, за жена ми и за мен за цял живот. Ще ни заведеш в изоставената мина. Старецът, Нинон и аз ще Хе качим на асансьора и ти ще ни спуснеш.
— Ще сторя всичко, както го искате.
— След известно време ще ти дадем знак да ни извадиш пак навън.
Този път Боб се задоволи само с едно късо „хъм“.
— Но когато асансьорът стигна пак горе — продължи Марсел тихо, — ще видиш само нас — Нинон и мен. Хенри Масон ще лежи с прерязано гърло в дъното на мината.
— Прекрасно — ухили се ирландецът. — Не забравяйте да вземете парите със себе си.
— Не се безпокой, ще ги вземем и ще имаш една трета част. Най-малко по сто хиляди долара ще се падне на всеки от нас и се надявам, че това ще е нещо повече, отколкото един пост на минен инспектор.
— Дявол да вземе и службата, и всичко — възкликна през смях пияницата. После добави сериозно: — След като всичко бъде готово, ще трябва и двамата да си отидете. Аз ще ви покажа най-късия път…
— Ще заминем веднага за Сан Франциско — възкликна Марсел Бернард възторжено, — откъдето потегляме веднага с параход за Австралия.
— Тихо, връща се — предупреди Нинон и се отдръпна от вратата.
Влезе Хенри Масон. Носеше голяма кутия от черна кожа, явно много тежка, а в другата — чувалче със злато. Личеше по звъна на монетите.
— Готов съм — каза той. — Да вървим.
Нинон и Марсел помолиха да ги остави да се оттеглят за момент в стаите си, за да си вземат връхните дрехи и шапките.
— Взе ли ножа? — запита Марсел любовницата си преди да излязат от стаята.
— Не се грижи, той е здрав и доста остър, можеш да заколиш дори бивол. Но, Марсел, нима наистина мислиш да делиш плячката с онова пияно животно?
— Това и самата ти не можеш да допуснеш. Няма да види нито цент. Щом ни извади от мината, ти ще го отвлечеш с разговор, а аз откъм гърба ще го перна здраво, та да не стане. Падне ли на земята, веднага ще го хвърлим в мината да прави компания на Масоновия труп.
Нинон прегърна доволно своя Марсел. Той беше наистина разумен мъж и така чудно й подхождаше…
След четири минути няколко сенки излязоха през градинската врата. Червенокосият Боб ги поведе по скрити пътища, на които знаеше, че няма стачници. Скоро стигнаха шахтата. Мрачна пропаст се откри пред очите им. Стените се спущаха почти отвесно в дълбочина, неизмерима на пръв поглед. При входа на пропастта имаше дъсчен асансьор, вързан със здрави въжета. Той не отговаряше много на условията за сигурност, но на Масон никога не му беше Минавало през ум да се грижи за сигурността и живота на работниците си. Колко пъти инспекторът Тери се бе опитвал да осигури всички асансьори със здрави метални въжета, но Масон винаги му отговаряше:
— Струва много скъпо и е излишно. Ако ще се случи нещастие, въжетата ще се скъсат, ако ще да са и от метал.
Да, Хенри Масон не се. замисляше, че ще дойде време сам да повери живота си на такъв асансьор. Тогава ставаше дума за живота само на неколцина бащи на семейства. А сега все пак обикновеното въже не е така добри, както металното.
— Страшно е долу — прошепна Нинон дьо Клер, поглеждайки към бездънната пропаст при светлината на кибритената клечка, която Боб беше запалил.
— Не се плаши — успокои я Марсел, — само един от нас ще остане долу.
Масон се качи треперещ на асансьора. Марсел и Нинон го последваха. Собственикът на мините,постави кутията и чувалчето до себе си. Боб се отдръпна и хвана дръжката на едно колело, с помощта на което се вдига и спуща асансьорът.
— Готови ли сте? — попита той.
— Готови — отговори Марсел.
Ирландецът започна да спуща асансьора, който стигна десетина метра дълбочина в ужасяващата пропаст. Тогава Боб изведнъж спря. Докато с едната ръка държеше дръжката, с другата извади нож, подобен на кама.