— Какво има, дядо Карус? — запита Мишонет. — Какво те развълнува тъй силно?
— Виждам там един тип, с когото имам малка сметчица за доуреждане. Виждате ли го там? Зад стълба един одърпан наглед дъртак, който разпалено говори на оная красива жена. Сега си спомням коя е. Виждах я по-рано между просяците. Тя водеше Мъртвешката глава. Чакайте да видя какво й разправя този тип Бенас.
Той се провря бавно между тълпата до самия стълб, така, че да може да чуе всичко, което Бенас казва на просякинята.
— И тъй, Вълчице, знаеш какво трябва да правиш — продължи явно започнатия скоро инструктаж. — Ще спечелиш добри парици, защото познавам онзи, който ме натовари с тази работа. Той плаща добре.
— Кажи ми още веднъж какво трябва да направя — помоли неспокойно бледата жена. — Имам слаба памет и всичко така бързо забравям…
— Слушай, давам ти шише, пълно с течност, която избухва. Когато Зола мине с файтона по моста, ще трябва само да хвърлиш шишето под колата. Нали не е мъчна работа! И едно дете може да го направи…
— Но аз няма да го направя — отговори Вълчицата решително, — защото знам добре, че това е убийство.
Младата жена се обърна и поиска да се отдалечи от евреина, но той я задържа насила за ръката.
— Няма да се махнеш оттук, Вълчице — скръцна със зъби, — защото, ако ти не искаш да извършиш тази работа, ще я направя аз. Но не ти позволявам да се отделиш от мен. Най-напред, защото можеш да ме издадеш, и второ, защото искам после да дойдеш с мен вкъщи тази вечер. Имам нужда от домакиня, пък и ми харесваш.
Дядо Карус изпита желание да пипне веднага Соломон Бенас за ревера. Но той се овладя, като помисли, че ще е най-добре да го изчака да падне в собствения си капан. Бледата жена навярно нямаше физически сили да се изтръгне от ръцете на евреина, защото остана до него, но едри сълзи закапаха от очите й.
— О, Господи — изхълца тя, — няма никога да си спомня името си. Нима тази слабост в паметта ще ме държи винаги?
На другия край на моста стояха двама добре облечени господа. И те бяха тук, за да защитят Зола. Това бяха княз Стефан Дубиски и доктор Бургер. Изведнъж между тълпата настъпи оживление.
— Идва! Идва! — разнесе се от уста на уста. Един файтон се приближаваше бързо. Колата бе закрита. Ненадейно се чуха викове от всички страни.
— Ето го предателя Зола, долу Зола! Хвърлете го във водата!
Наистина, онези, които стояха в затворената кола, бяха Зола и неговият защитник Лабори. Те гледаха безстрашно тълпата. Конете препускаха в такъв галоп, че нито един от манифестантите не посмя да се изпречи на пътя им.
Изведнъж Соломон Бенас изскочи пред тях. Деляха го само пет крачки от колата.
— Долу Зола — викна той и вдигна над главата си шише със зеленикава течност. Но преди да успее да го хвърли, някой със сила го удари по вдигнатата ръка така, че бомбата полетя над главите на хората и падна в Сена.
Този чудесен удар беше нанесъл дядо Карус.
— Боже мой, ами сега — обърка Се евреинът и се обърна към оня, който осуети атентата му.
Мигът, в който се обърна, бе пагубен. Файтонът беше само на една крачка от него. Бенас бе повлечен на земята. Кочияшът не успя да задържи конете. Техните железни подкови сплескаха главата на лихваря. После бе прегазен и от колелата, макар и спряна по нареждане на Зола. Соломон Бенас бе вдигнат от земята почти мъртъв. Той бе занесен в края на моста. При това нещастие никой не посмя да вдигне глас против Зола. Всички занемяха пред неговата доброта.
Въпреки опасността, на която бяха изложени, Зола и Лабори слязоха от колата, отправяйки се към ранения, до когото завариха доктор Бургер и княз Дубиски.
— Ако е още жив — предложи писателят, — нека го качим в моята кола и да го откарат в болницата. Ние ще продължим пътя си пеша.
Соломон Бенас отвори очи и посочи към бледата и красива жена, облечена като просякиня. В неговите очи искреше пламъкът на низостта и отмъщението.
— Тази жена там — прошепна едва чуто той — е моя съучастничка. Арестувайте я.
— Беше и си оставаш долен мизерник, Соломон Бенас — намеси се изневиделица дядо Карус. — Дори и сега, когато си пред самата смърт. Тая жена е невинна. Ти искаше да я измамиш, но аз чух как тя с възмущение отблъсна низкото ти предложение и не хвърли шишето под файтона.
— Господ ми е свидетел — промълви и бледата жена със сълзи на очи, — аз съм невинна.
В този момент княз Дубиски се спусна към нея. Хвана я за двете ръце и се вгледа в очите й.
— Ти ли си! — викна той невярващ. — Да, ти си, Юлиана, моята обична Юлиана, не ме ли познаваш?