Див вик процепи въздуха.
— Стефан, моят мъж. Да, аз съм принцеса Юлиана Дубиски. Благодаря ти, Господи, намерих го най-после!
Горката жена се отпусна безчувствена в ръцете на обичния си съпруг. Стефан я стисна в прегръдките си и я изнесе вън от тълпата.
— В моята кола! — викна след него Зола.
Стефан постави жена си върху седалището на файтона и има щастието да види как тя отвори очи и го позна.
— Намерихме се най-после — прошепна тя. — Пак сме заедно…
— И няма вече никога да се разделим!
Той целуна устните на просякинята, която пак бе станала принцеса и негова обична жена.
Междувременно Соломон Бенас въздъхна за последен път. Мизерната му душа беше отлетяла от подлото му тяло. Дядо Карус запали спокойно цигара и после държа къса, но много похвална реч над главата на мъртвия.
— Желал бих — каза той, — да има много диванета като теб, Соломон Бенас, защото тогава създателят би се засрамил от своето произведение, така че би премесил още веднъж целия всемир като тесто, от което впоследствие да направи по-добър и по-съвършен свят. Но тъй като за нещастие рядко се срещат типове като теб, Господ навярно си казва, че трябва да остави да живеят и такива твари и такива отровни създания. От време на време обаче, се извършва по някоя генерална чистка и тогава се помитат на боклука и такива каналии като теб. Хайде, свърши, Соломон Бенас, няма вече да черниш човечеството!
Емил Зола чу тези думи и се обърна към Лабори, хващайки го под ръка.
— Този прост човечец е прав. Само че той забрави да каже, че има и човешки твари, които са добили по-малко отвратителна външна форма. Не е ли Естерхази, не са ли всички онези мизерници, които дълбоко в душата си са убедени в невинността на Драйфус и въпреки това го изтезават на Дяволския остров, не са ли те нещо повече от въшки, които са се впили в тялото на републиката? Но, почакайте — възкликна той, обзет от благородно възмущение и издигайки заплашително ръка, — ще удари часът, когато Франция ще се отърси и цялата тази измет ще падне и ще бъде смазана в краката й. Истината не може да остане вечно забулена, тя може да бъде скрита само за известно време. Но един прекрасен ден тя ще захвърли всичко, което я приковава и ще се изправи горда. Тогава Франция ще види с ужас във всичката му голота най-голямото престъпление на деветнайсети век — мъченичеството на един невинен човек и гаврата с истината!
И Емил Зола стисна заканително юмруци, сякаш искаше да сломи с един удар този град, в който беше извършено това престъпление.
39.
В първите дни на месец септември 1897 година в Париж се отпразнува сватба, която даде повод за много приказки. Това беше сватбата на Емил фон Пикардин с Павловна. И двамата младоженци имаха романтично минало, а това бе достатъчно, за да ги направи двойно по-интересни в очите на парижкото общество.
Колкото до младоженеца, който по рождение принадлежеше към най-висшите кръгове на Париж, за него се знаеше, че този любезен младеж един ден бе арестуван по подозрението, че е член на тайно братство. Правителството го изпрати в Каена. По необясним начин Емил успя да избяга оттам. След като се скита дълго време, той се върна доброволно в Париж, влезе в действащата войска и бе изпратен срещу непокорните бедуински племена в пустинята, където се отличи с храбростта си и наказанието му бе отменено. Нещо повече, беше повишен в чин майор.
Но барон Емил фон Пикардин не се задоволи с това повишение. Той желаеше съдебно Оправдание да докаже неговата невинност, като изясни, че не е имал никакви връзки с въпросното братство. И наистина, той успя да докаже всичко това. Сам поиска да се поднови обвинението срещу него.
Защитникът му беше добре известният юрист Пиер Натузиус, чийто частен живот не беше наистина много изряден, но който въпреки всичко това, се смяташе за един от най-опитните юристи в Париж. Пледоарията беше дълга. Прокурорът поддържаше обвинението, че Емил фон Пикардин в момента, когато е бил арестуван в „Червената воденица“, носел пурпурна мантия, в чийто джоб е намерена една алуминиева монета. Нещо, за което се знаеше, че е знак на тайното братство.
Тези факти Емил фон Пикардин не можеше да опровергае. Ето защо неговият защитник трябваше да обори тежкото обвинение. И колкото и присъстващата публика да имаше симпатии към обвиняемия, никой не можеше да предполага, че тези доказателства не бяха насочени против него.
Тогава един съдебен прислужник влезе и връчи на прокурора писмо, което идваше от Лондон.
Подателят му беше някой си Курт Валберг.
— Курт Валберг! — възкликна прокурорът. — Това е прочутият агитатор на „Братството на веригата“.