После се загуби бързо от очите му. Докато пресичаше уличката, мислеше къде да отиде. Най-напред трябваше да посети баща си. После му предстоеше колкото може по-бързо да направи визита на господин Дьо Ла Бриер, който трябваше да го приеме отново на служба, нещо повече дори — да го повиши. Не беше ли изпълнил деликатната мисия да заведе Павловна в Русия и да хвърли върху нея фалшивите обвинения? Господин Дьо Ла Бриер искаше да бъде отстранена незаконната дъщеря на неговата жена и Питу му послужи като инструмент в тази сделка. Наистина, беше страдал, служейки му. Тези страдания господин Дьо Ла Бриер не можеше да му отрече. Сега трябваше да му се отплати. Ето защо след като поразмисли Питу реши да отиде най-напред при префекта на полицията. Защото той познаваше добре баща си. Ако му се яви така в дрипи, преди да постъпи на служба, не би могъл да очаква абсолютно нищо от стария скръндза. Ето защо се упъти към дирекцията на полицията. Каза на чиновника, без да съобщи името си, че желае да говори по важна работа с префекта. Помислиха, че този неизвестен дрипльо иска навярно да информира за някое извършено престъпление и съобщиха на началника си.
Господин Дьо Ла Бриер се намираше в работния си кабинет. Той нямаше навик да отказва на когото и да било, да бъде приет, затова нареди да го пуснат да влезе.
Префектът седеше зад бюрото си, зает с проучването на купчина документи. Едва след известно време той вдигна глава.
— Какво искаш? — запита той.
За голямо негово учудване чу в отговор гръмък смях. После човекът се приближи към бюрото.
— Имам да ви съобщя една тайна — прошепна дрипльото.
— Кажи какво имаш за казване.
— Един човек, за когото вие мислите, че отдавна е умрял, а той е още жив.
— Какво целиш с подобни намеци?
— Да научите, че и от сибирските полета човек може да се върне.
Префектът трепна. Обзет от неочакван ужас, остана безмълвен на стола си.
— А, струва ми се, че далечен мрачен спомен започва да си пробива път в паметта ми…
— Взрете се по-добре. Не ме ли познавате вече, господин префекте?
Документът, който префектът държеше в ръка, падна на пода.
— Възможно ли е? — измърмори той. — Не… не може да бъде…
— Защо да не е възможно? — изсмя се в лицето му Питу. — Не се ли случва всеки ден да се появи някой, за когото се мисли, че отдавна гние в земята? И нима вие си въобразихте, че вашият верен и предан Питу ще понесе с примирение руската нагайка или ще остане завинаги затворен в някоя живачна сибирска мина, без да направи дори опит за бягство? Да, аз съм, господин префекте, и трябва да бъдете щастлив, че ме виждате. Дьо Ла Бриер трепна.
— Ти си измамник — прошепна в уплахата си той.
— Наистина, приличаш на Питу, който изчезна, но не си Питу.
Гърбавият погледна префекта с поглед, пълен с отчаяние. После нещо му мина през ум:
— Невъзможно е да не ме познавате, макар че стоя пред вас в дрипи. Лицето ми се промени много малко, само съм отслабнал и силно пребледнял. Но най-доброто доказателство за моята самоличност е моята гърбица. Или вие мислите, господин префект, че един лъжец е в състояние да си направи естествена гърбица. Не е стигнал още дотам светът на измамниците. Струва ми се, че вие просто не желаете да ме познаете. Знам твърде много работи. Аз измъчих по ваша поръка едно младо момиче, дадох лъжлива клетва също по ваша поръка и по такъв начин предизвиках изпращането на това момиче в Сибир. Сега, господин префектът смята, че това момиче е отстранено и той би желал да премахне и единствения свидетел…
— Дори и така да бъде — отрони префектът тихо, — какво би могъл да сториш против такова мое решение?
— Ако е така — опита се да се изправи доколкото гърбицата му позволяваше гърбавият, — вие, господин префекте, бихте извършил фатална грешка, заради която по-късно ще се каете. Аз зная вашата тайна и ще се възползвам от нея.
— Никой няма да ти повярва. Подлостта, извършена в Петербург, не направи по мое поръчение. Или може би искаш да кажеш, че и книгата, която открадна от дирекцията на полицията, открадна все по мое поръчение?
Питу се изсмя глухо и яростно.
— Не, не ми го бяхте поръчвали. Но вие ми дадохте нареждане да проуча предишния живот на вашата съпруга. Средствата и пътищата трябваше сам да избера. Е, добре, аз нямах друг начин, за да притежавам тайната на семейството, освен да открадна въпросната хроника. По дяволите, господин префекте, не ме карайте да се отчайвам… Не идвам при вас като просяк, а да искам полагащото ми се по право. Достатъчно се настрадах заради вас. Десетина пъти бях близо до смъртта. Като див звяр ме преследваха ония кучета, русите… и когато се отървах в Китай, попаднах в робство и трябваше да работя като последно псе… А по-късно, когато избягах от Китай, преминах през страдания и опасности, каквито малцина са преживявали, докато най-после се промъкнах на един кораб и можах да се върна във Франция. И как се върнах обратно? Вие виждате, господин префекте. Дрипите, в които съм облечен, ми ги подари милостив човек и това ми е сега цялото богатство. Нима искате да ме оставите да гладувам по пътищата — мене, който страда толкова много по ваша вина? О, не, аз претендирам за полагащото ми се. Искам да бъда обезщетен, защото го заслужавам.