Поиска да му донесат хартия за писма, плик и писалка. После, преправяйки почерка си, написа следните редове:
„Госпожо!
Ако желаете да научите нещо за вашата изчезнала дъщеря Наталия, благоволете да дойдете утре вечер в единадесет часа при моста «Понт де’з’ар».
Вашата дъщеря е жива и при известни условия ще можете да я видите отново.
Не казвайте никому нищо за това, особено на съпруга си.
Това писмо Питу постави в плик, върху който написа адреса на госпожа Дьо Ла Бриер.
Часовникът на гостилницата вече показваше пет часа след обяд. В шест, както Питу добре знаеше, госпожа Дьо Ла Бриер имаше навика да отива в църквата „Сен Сюлплис“ на вечерна служба.
Гърбавият заплати и се запъти за църквата. Не чака дълго. Колата на съпругата на префекта дойде. В същия момент, когато госпожата влезе, Питу също се промъкна вътре.
Бледата жена, облечена в черно, коленичи пред иконата на света Богородица. Тогава гърбавият й бутна писмото в ръката.
— Прочетете го — пошушна той на ухото й. — Касае се за Наталка!
След това изчезна бързо между богомолците.
— Първата стрела отлетя към целта си — пошепна той триумфално. — И другите ще я последват. А моите стрели са отровни, господин Дьо Ла Бриер.
40.
Нощта се простираше над Сена и реката течеше тихо и спокойно. Мостът, наречен „Пон де’з’ар“, беше безлюден. До един стълб стоеше облегнат мъж. Това беше гърбавият Питу. Доволна усмивка озаряваше слабото му и бледо лице. Той знаеше, че в следната минута ще сполучи. Онази, която очакваше, не можеше да не дойде. И мизерникът не се излъга. От противоположната страна на моста се показа женска фигура. Когато съзря Питу под фенера, тя се спря пред него.
— Вие ли сте — запита тя — човекът, който ми остави писмото в черквата „Сен Сюлплис“?
— Да, госпожо, вие сте госпожа Дьо Ла Бриер, съпругата на префекта на полицията в Париж.
Дамата с воала хвърли уплашен поглед наоколо.
— Моля ви не говорете така високо — помоли тя.
— Ако някой минувач чуе, че аз, жената на префекта, говоря с вас тук, ще бъдем компрометирани и аз, и моят мъж.
— Е, какво ви е еня за вашия мъж? Не се безпокойте за него!
— Как смеете да ми говорите така?
— Госпожо Ла Бриер, вие говорите с човек, който прекрасно познава всичките домашни отношения и знае, че имате основание да презирате съпруга си.
— Защо да го мразя? — запита дамата с несигурен глас.
— Не ви ли задигна той детето? Знам отлично като вас, че вашата дъщеря Наталка беше изтръгната от ръцете ви тъкмо когато нещастното дете ви беше отново намерено.
Госпожа Ла Бриер се отдръпна назад.
— Кой сте вие, господине — изохка сподавено тя, — че познавате най-дълбоката тайна на живота ми?
— Не е важно кой съм — отвърна гърбавият. — Важното е, че съм в състояние да ви върна дъщерята.
— О, ако бихте могъл да сторите това…
— Мога, госпожо!
— Живо ли е моето нещастно дете?
— Живо е, госпожо.
— Къде?… Къде мога да намеря дъщеря си?
— Тя се намира в Париж.
— Тогава кажете ми цената без заобикалки. Колко искате, за да ми кажете къде мога да я видя. Не разполагам с големи суми, но ще си разпродам бижутата и мога да взема десетина-петнадесет хиляди франка срещу тях. Тази сума е на ваше разположение. Извън това ще имате признателността на една много изстрадала майка. Кажете условията си. Ах, нищо няма да бъде много за мен, стига да видя отново дъщеря си.
Гърбавият поглади черната си мазна брада. Неговият поглед лакомо се спираше върху бледото и изтерзано лице на бедната жена.
— Чуйте ме — каза той, — тогава, когато вашият съпруг изтръгна детето ви от майчината гръд, го изпрати с един агент в Русия, представяйки я на тамошното правителство като опасна нихилистка.
Госпожа Ла Бриер скръсти ръце.
— Мизерник — изхлипа тя с омраза, — той искаше да погуби детето ми.
— Да, тъкмо това целеше. Държеше много на това Павловна (така се нарича вашата Наталка сега) да изчезне завинаги. Мислеше да го постигне чрез заточването й в Сибир.
— И сполучи ли този безсърдечен човек?
— Само в това успя. Павловна беше осъдена на няколко години каторжна работа в Сибир.
— Ах, мое невинно дете, колко ли си се настрадала ти!… И този човек спи със спокойна съвест?!
— Той е префект на парижката полиция, а на такъв пост човек не трябва да има съвест.