— Но Наталка, или Павловна, както вие я наричате, се спаси от Сибир, нали?
— Да, госпожо, а сега чуйте моите условия. Цялата кореспонденция, която вашият съпруг имаше с руското правителство и особено с Петербургската полиция, отнасяща се до този въпрос, се намира в един червен портфейл, който се намира в седмото чекмедже отляво. Ако ми дадете тази преписка, от която се вижда, че префектът е взел мерки агентът, който е придружавал дъщеря ви, да не се върне в Париж, ако ми доставите тази.
преписка, ще можете да прегърнете отново вашата Наталка.
— Вашето условие ме озадачава — сепна се госпожа Ла Бриер смутено. — Да не би да желаете да дискредитирате префекта?
— О, не, госпожо. — Аз съм агент на Петербургската полиция. Бихме желали да имаме нашите писма обратно и това е всичко. Виждате ли, работата не е така страшна.
Бледата жена се подвоуми за момент.
— Но как да взема портфейла? — обърка се тя.
— Трябва да го вземете от писмената маса на съпруга си.
— Но той носи ключовете със себе си.
— През нощта, обаче, когато спи…
— А, разбирам… трябва…. Това, което искате, е ужасно! Но все пак аз трябва да имам дъщеря си… Ще ви донеса червената папка…
— Тогава сделката е сключена — обобщи Питу със своя съскащ глас, гледайки втренчено госпожа Ла Бриер. — Вие ще ми донесете червеното досие, а аз ще ви помогна да видите дъщеря си.
Нещастната жена стисна развълнувано ръце.
— Умолявам ви, заклевам ви — каза тя трепереща. — Бъдете честен спрямо мен. Вие ми обещахте, че няма да използвате документите за лоши цели. Ще устоите ли на думата си?
Питу кимна с глава.
— Доверете се на мен, госпожа Ла Бриер — каза той, — и ще останете доволна.
— Кога ще ви видя? — Утре ще ви кажа.
— И ще мога ли да прегърна дъщеря си?
— Непременно, госпожо — увери я Питу. — Тя ви обича все така силно, както и вие нея.
— Ох, как я обичам — заплака нещастната майка, отправяйки очи към небето. — Само господ знае колко страдах, когато ми я отнеха. Най-после! Най-после пак ще я видя…
— Госпожо, вие ме просълзявате, когато ви чувам да говорите така — опита се да влезе в тон гърбавият Питу, прикривайки лицето си с ръка, за да не се види ироничната усмивка, която играеше на лицето му. — Този разговор ме развълнува много повече, отколкото мислех.
— Сега да се разделим, а утре по това време ще се, видим пак на същото място. — Тя наведе леко глава и се обърна, за да си тръгне. Гърбавият син на евреина Соломон Бенас погледна иронично след нея.
— Хвана се в клопката — каза той, смеейки се под мустак. — Скоро ще постигна голямата си цел. А… добри ми префекте, сега ще се научиш да играеш по моята свирка. Мислеше, че ще можеш да ме измамиш, но бъди спокоен, аз излязох по-хитър от теб. Пипна ли веднъж червеното досие, свърши се с теб. Ще бъдеш изцяло в ръцете ми… Тогава аз ще ти поставям условия и те няма да бъдат леки. Директор на полицията в Париж, това е най-малкото, което ще ти поискам. А ако не се съгласиш, ще изядеш и последното си парче хляб. Свърши се с твоето властване.
Той потърка доволно черните си ръце и пое бавно към Латинския квартал. Смяташе да види най-напред дали не би могъл да освободи нещо от бащиното си наследство.
— По дяволите; може да не е вярно, че властта е секвестирала всичко, което е оставил богатият Бенас!
Питу все се надяваше, че ще може да намери нещо в бащината къща, което да му послужи. Той знаеше прекрасно, че старият лихвар, докато бе жив имаше навика да крие навсякъде по ъглите различни суми. Не можеше ли да има щастие да намери някое от тези скрити съкровища? Може би полицейското око не е открило всичко. Кой знае, може би в мансардата или в мазата на старата къща е останало нещо?
Беше вече пред къщата, в която живееше Соломон Бенас, известен и като Дулсети. Странно чувство обзе гърбавия, когато отвори вратата. Малките пусти стаи имаха печален изглед и всеки момент му се струваше, че ще види сухата фигура на баща си с острата му козя брада, свит в някой ъгъл или влизащ през вратата. Лъчите на луната струяха през прозореца и огряваха стените с фантастична печална светлина.
Питу започна да търси. С треперещи от лакомия ръце разтършува из всички кътове, из всички боклуци, вдигна дъските на пода, но всичко беше напразно. Не намери нищо. После слезе в мазето. Тежък въздух го удари в лицето и трябваше да събере всичката си решимост, за да остане по-дълго време в това заразно място.
Но и мазето се оказа празно. Сега последната му надежда се насочи към мансардата. Той знаеше добре, че тук бяха натрупани много дрипи и че Соломон Бенас често оставаше при тях с часове при заключени врати. Дрипите наистина бяха на мястото си. Властта не беше тършувала тук. Разнебитени мебели, стари книги бяха разхвърляни в безпорядък и мръсотия.